Клеър се възпря да ѝ отвърне, че се радва да чуе, че е свършила нещо.
— Лидия ли ти показа касетата? — попита Хелън.
— Не. — Нямаше да позволи вината отново да бъде хвърлена върху сестра ѝ. — Намерих я чрез интернет. Аз ѝ я показах. — Телефонът на Лидия. Майка ѝ бе видяла непознатия номер, когато ѝ се обади. — Взех телефона ѝ. Моят беше откраднат по време на нападението, а ми трябваше апарат, затова взех нейния.
Хелън не я притисна за по-подробно обяснение, явно защото бе разследвала безброй кражби, докато момичетата растяха. Само попита:
— Добре ли си?
— Чувствам се по-добре. Благодаря ти. — Клеър зарея поглед над рамото ѝ, тъй като не можеше да се насили да я погледне в очите. Нямаше как да ѝ каже за Лидия, но би могла да сподели за Дий. Майка ѝ беше баба. Имаше красива, умна внучка, която, надяваше се, бе скрита на място, където Пол никога нямаше да я намери.
А това означаваше, че не може да допусне Хелън да разбере за нея в момента.
— Докато двамата с Уин те търсихме, си спомних нещо, което баща ти ми каза някога. — Тя стисна по-силно дамската си чанта. — Каза ми, че децата винаги имат различни родители, дори в едно и също семейство.
Семейство. Хелън притежаваше по-голямо семейство, отколкото предполагаше. Клеър усети тежестта на собствената ѝ вина да притиска гърдите ѝ.
Майка ѝ продължи:
— Мисля, че бях доста добър родител, когато Джулия беше малка и бяхме само тримата. — Засмя се, защото споменът я правеше щастлива. — Тогава се появи Пепър, която беше такава фога, с характер, но аз обичах всяка изнервяща и трудна минута с тях, макар постоянно да се дърпаха с Джулия.
Клеър кимна. Помнеше разправиите на висок тон между по-големите си сестри. Приличаха си прекалено много, за да издържат повече от няколко часа, без да се скарат.
— Тогава се появи ти. — Хелън се усмихна мило. — Беше толкова послушна в сравнение със сестрите си. Беше тиха и добра и двамата с баща ти седяхме вечер и си говорехме колко си различна. „Сигурна ли си, че не са разменили бебетата в болницата? — питаше ме той. — Може би трябва да отидем до градския арест и да видим дали нашето дете не е задържано за нарушаване на обществения ред?“
Клеър се усмихна, това звучеше точно като нещо, което баща ѝ би казал.
— Наблюдаваше всичко. Забелязваше всичко. — Хелън поклати глава. — Гледах те как стоиш във високото си столче и следиш всяко мое движение. Беше толкова любопитна за света и за хората — за техния нрав и индивидуалност, за изблиците им, — че се страхувах да не се изгубиш. Затова те водех на нашите малки разходки. Помниш ли?
Клеър бе забравила, ала сега си спомни. Майка ѝ я водеше в музеи на изкуствата в Атланта, на куклен театър и даже на един злополучен курс по грънчарство.
Само двете. Нямаше я Пепър да ѝ развали идеално оформената купа. Нямаше я Джулия да съсипе кукления спектакъл с коментарите си за патриархалната двойка Пънч и Джуди.
Хелън заяви:
— Бях наистина добра майка за теб тринайсет години, а след това станах наистина лоша за около пет. Имам чувството, че прекарвам всеки ден оттогава в опити да намеря начин отново да бъда добра.
Клеър едновременно искаше и избягваше този разговор през последните двайсет години, но знаеше, че ако го подхванат сега, ще се разпадне на части.
— Какво мислиш за Пол? — попита.
Хелън взе да върти пръстена си. Съпругът ѝ грешеше. Самата тя въртеше собствения си пръстен, понеже бе виждала майка си да го прави безброй пъти.
— Няма да нараниш чувствата ми. Искам да знам истината.
Хелън не смени темата.
— Казах на баща ти, че Пол е като рак отшелник. Те са мършояди. Не могат сами да си правят черупки, затова обикалят, докато не намерят някоя изоставена, и се нанасят в нея.
Клеър знаеше по-добре от всеки друг, че майка ѝ е права. Пол се бе нанесъл в нейната черупка, онази, която беше изоставена от опечаленото ѝ семейство.
— Предполага се, че ще тръгна за Хейпвил след по-малко от половин час. Към една банка близо до „Дуорф Хаус“ — обясни тя. — Трябва да изглежда, все едно съм там, а аз да бъда на друго място.
— Коя банка?
— „Уелс Фарго“. — Клеър отхапа от хамбургера. Виждаше, че майка ѝ отчаяно се нуждае от още информация. — Следят ме. Не мога да отида в Хейпвил, а и не бива да разбират накъде се отправям наистина.
— Тогава ми дай телефона си и аз ще тръгна за Хейпвил. Ще се наложи да взема тѐслата. Може би следят и нея.
Телефонът. Как можеше да е толкова глупава? Пол знаеше, че е била в сградата на ФБР. Знаеше точното ѝ местоположение на улицата. Каза ѝ да завие наляво към хотела. Съпругът ѝ използваше приложението „Намери ми телефона“, защото бе сигурен, че Клеър не би отишла никъде без единствената си връзка с Лидия.