Каза на майка си:
— Трябва да мога да отговарям на телефона, ако звънне. Да бъде моят глас.
— Не можеш ли да пренасочиш обажданията? — Хелън кимна към магазина за подаръци в лобито на хотела. — Продават телефони с предплатени услуги. Защо да не купим един, или да ти дам моя?
Клеър беше слисана. За по-малко от минута Хелън бе решила един от най-големите ѝ проблеми.
— Ето. — Майка ѝ извади от чантата ключовете за колата си, заедно със синия талон за паркиране. — Вземи ги. Аз ще отида да проверя за телефон.
Клеър взе ключовете. Като човек, който цял живот беше каталогизирал, Хелън си бе записала нивото и номера на паркомястото на гърба на талона.
Наблюдава я, докато говореше с продавача в магазина. Той ѝ показваше различни модели телефони. Запита се коя беше тази уверена и ефикасна персона, но осъзна, че вече я познава. Това бе Хелън Каръл отпреди отвличането на Джулия.
Или може би Хелън Каръл, която се беше завърнала при нея, след като бе приключила с жалеенето за Джулия. Беше се обадила на Уин Уолас веднага щом Клеър бе затворила. Цяла нощ я беше търсила. Спаси я от Фред Нолан. Отвлече вниманието на Харви Фолк, та да може да се измъкне. А сега се намираше в лобито на този хотел и правеше всичко по силите си, за да ѝ помогне.
Изпита силно желание да я помоли да ѝ помогне за решаването и на другите ѝ проблеми, ала не бе в състояние да измисли правдоподобна история, която да не разкрива истината, а знаеше, че майка ѝ не би могла да държи до безкрай юздите на любопитството си. Не можеше да повярва колко изобретателна беше. Дори бе потърсила патрони за револвера. Пол щеше да е шокиран.
В миг Клеър се усети. Нямаше да разкаже тази история на съпруга си, когато се прибереше от работа тази вечер. Никога вече не ще имаха подобни моменти.
— Това беше лесно. — Хелън бе извадила новия телефон от кутията. — Батерията е наполовина заредена, ама аз имам зарядно за кола. Приятният младеж ми даде купон за допълнителни трийсет минути безплатно. Ако да платиш за нещо, за да получиш още нещо, означава, че то е безплатно. — Седна до Клеър. Очевидно бе нервна, защото бърбореше по същия начин, по който и дъщеря ѝ, когато беше нервна. — Платих в брой. Навярно съм параноична, но ако от ФБР те следят, нищо чудно да следят и мен. О! — Бръкна в чантата си и измъкна една пачка. — Изтеглих ги от банкомата, докато спеше. Петстотин долара.
— Ще ти ги върна. — Клеър взе парите и ги прибра в дамската си чанта. — Не мога да повярвам, че правиш всичко това.
— Искам да ти кажа, че съм ужасена от онова, в което вероятно си замесена. — Хелън се усмихваше, ала в очите ѝ блестяха сълзи. — Последния път, в който бях ужасена заради едно от децата си, провалих всички в семейството. Провалих баща ти, провалих теб и Лидия. Не мога да си го позволя отново. Така че mea culpa67 и бих изминала целия път до федералния затвор, ако е необходимо.
Клеър осъзна, че майка ѝ смята, че всичко е заради присвояването на парите. От ФБР и полицията бяха ходили при нея. Нолан бе привикал дъщеря ѝ на единайсетчасов разпит. Клеър я пращаше в банка в Хейпвил. Хелън си мислеше, че е подредила парчетата на пъзела, но нямаше абсолютно никаква представа какво се случва наистина.
Взе телефона на Лидия.
— Любезният мъж в магазина ми каза да отидем на „Настройки“.
Клеър грабна апарата от ръцете ѝ.
— Трябва да въведа паролата. — Наклони екрана на една страна, да не може майка ѝ да види последната снимка, която бе отворила — на Лидия в багажника на Пол. Махна я и се престори, че въвежда паролата, преди да ѝ върне телефона. Наблюдаваше я изумена как работи със софтуера.
Хелън вкара номера на бърнърфона и излезе от менюто.
— О, я гледай. — Обърна екрана към Клеър. — Виждаш ли ей това забавно нещо горе, изображението на телефон и стрелка? Означава, че разговорите са пренасочени. — Изглеждаше впечатлена. — Какво чудесно малко устройство.
Клеър нямаше доверие на забавното нещо горе.
— Набери номера, за да сме сигурни, че работи.
Хелън извади айфона си. Намери номера на Лидия при последните повиквания. Двете зачакаха. Минаха няколко секунди, след което бърнърфонът започна да звъни.
Хелън прекъсна връзката.
— Майка ми често ме гълчеше, че ѝ се обаждам по телефона. Казваше ми: „Толкова е безлично. Защо не ми напишеш писмо?“. Аз те гълча, че ми пишеш имейли, а не ми се обаждаш. Всичките ми приятелки пък гълчат внуците си за неграмотните им писания. Каква странна галиматия само.
— Обичам те, мамо.
— Аз също те обичам, захарче. — Хелън разчисти безпорядъка, който Клеър бе оставила на масата. Опитваше се да изглежда спокойна, но ръцете ѝ трепереха. Все още имаше сълзи в очите. Очевидно беше раздвоена, ала също така решена да направи всичко възможно, за да помогне. — Ще тръгвам. Колко дълго трябва да остана в банката?