Вратата на тоалетната се отвори. Влязоха две млади момичета. Те се кискаха, бяха щастливи и носеха чаши от „Старбъкс“, пълни със сладък, леден буламач.
Клеър спря водата. Провери грима си. Раната ѝ още си личеше на определена светлина, ала лесно можеше да я обясни. Адам я бе видял на погребението. Знаеше, че бузата ѝ е одрана.
Лобито се беше напълнило с гости на хотела, които желаеха да закусят. Клеър се заозърта за Джейкъб Мейхю и Харви Фолк, но никъде не ги мярна. От филмите знаеше, че агентите на ФБР носят слушалки, така че огледа ушите на всички самотни мъже наоколо. После и на жените, понеже във ФБР имаше и жени. Беше сигурна, че това бяха туристи и бизнесмени, защото изглеждаха такива едни безформени и отпуснати, а смяташе, че за да работиш за Бюрото, трябва да си снажен и стегнат.
Освеженият ѝ мозък тутакси прескочи към следващото заключение: никой не я беше открил в „Хаят“, което означаваше, че Пол не им бе съобщил местоположението ѝ, което означаваше, че той не работеше с Джейкъб Мейхю или ФБР, което пък означаваше по подразбиране, че не беше в комбина и с Джони Джаксън.
Вероятно.
Бърз поглед навън ѝ разкри, че лекият дъждец е преминал в силен дъжд. Клеър се качи един етаж нагоре и тръгна по покрития надлез, част от голям проект, включващ осемнайсет сгради и десет пресечки, който да дава възможност на туристите да се придвижват, без да се налага да излизат на непоносимата лятна жега.
От „Куин + Скот“ бяха работили върху два от надлезите. Пол бе развел Клеър по всичките осемнайсет, като я качваше и сваляше с асансьори и ескалатори, за да влязат в остъклените конструкции, простиращи се над безброй централни улици. Посочваше ѝ различни архитектурни детайли и ѝ разказваше истории за сградите, които бяха съборени, та да освободят място за новите. Последната част от обиколката бе надлезът при „Хаят“, който все още не беше завършен. Слънцето залязваше на хоризонта. Басейнът на хотела блестеше под тях. Направиха си пикник с одеяло, шоколадова торта и шампанско.
Клеър отмести поглед от басейна и продължи по надлеза към „Мариот Маркиз“. Трафикът по улиците ставаше все по-гъст, хора изпълваха комплекса Пийчтрий Сентър, съставен от четиринайсет сгради, в които се помещаваха както корпоративни офиси, така и магазини. Главата ѝ сякаш бе монтирана на шарнирен болт, непрестанно се озърташе за слушалки в ушите, за Мейхю, Харви, Нолан или някое друго лице, което изглежда заплашително или познато. Ако никой от тях не бе обвързан с Пол, то тогава всички биха имали основание да я използват като лост за влияние и натиск. Не можеше да си позволи ново единайсетчасово отклонение, докато Лидия чакаше.
Не, сестра ѝ не чакаше, тя вече се беше предала.
Клеър слезе по няколко ескалатора и се отправи към следващия покрит надлез. Не биваше да се впуска в гадаене какво се е случило с Лидия. Тъкмо бе започнала да бележи напредък. Това беше важното сега. Трябваше да се съсредоточи върху текущата си задача, а тя бе да вземе флашката от Адам. Продължи да си повтаря нещо, което Нолан разкри по време на разпита: бяха проверили компютъра на Пол.
Адам беше този, който се бе обадил във ФБР. Той е знаел, че кабинетът и компютърът на Пол ще бъдат претърсени. Ако партньорът на съпруга ѝ беше част от групата, занимаваща се с производство и разпространение на снъф порно, независимо колко пари бяха откраднати от компанията, нямаше начин да е толкова глупав, та да намесва силите на реда, камо ли ФБР.
Клеър усети как част от тежестта се свлича от плещите ѝ, докато вървеше по надлеза, свързващ последната сграда на „Америкасмарт“ с Мюзиъм Тауър. Там трябваше да излезе и да стигне до Олимпик Тауър на Сентениъл Парк Драйв.
Притичваше под тентите, за да се предпази от поройния дъжд. Често отиваше в центъра да обядва с Пол. Винаги носеше пропуска си за „Куин + Скот“ в чантата, който използваше в главното лоби, за да мине покрай преградите. Офисът се намираше на най-горния етаж на кулата с изглед към Сентениъл Парк, 21-акрова останка от Олимпийските игри. Като част от кампания за набиране на средства, Олимпийският комитет беше продал персонални гравирани тухли, които изграждаха пътеките. Един от последните подаръци от баща ѝ бе тухла с нейното име в парка. Беше купил и за Лидия и Джулия.
Клеър ги бе показала на Пол. Чудеше се дали съпругът ѝ не поглеждаше понякога към тях от луксозния офис на върха и не се усмихваше.
Асансьорът се отвори на етажа на „Куин + Скот“. Часът беше 9,05. Секретарките и останалите служители вероятно бяха дошли на работа десет минути по-рано. Всички се суетяха около бюрата си, прелитаха с чаши кафе в ръка и понички в уста.