Лидия бавно затвори чадъра си. Беше бял с различни породи кучета, които подскачаха в кръг. Баща ѝ носеше подобен, докато още успяваше да запази работата си на преподавател по ветеринарство в Джорджийския университет.
— Сега съм на възрастта на мама — каза Клеър.
Лидия я погледна.
— Трийсет и осем. Същата, на която беше тя, когато Джулия изчезна. Джулия щеше да е на…
— Четирийсет и три. — Всяка година Лидия отбелязваше рождения ден на изгубената си сестра. Както и на Хелън. И на Клеър. И деня, в който Джулия изчезна.
Сестра ѝ въздъхна отново. Лидия не се поддаде на изкушението да стори същото. Пол не просто ѝ беше отнел Клеър през всичките тези години. Той ѝ бе отнел връзката, която се създава, когато погледнеш в нечии очи и видиш, че те разбират как се чувстваш ти.
— Имаш ли деца? — попита Клеър.
— Не — излъга Лидия. — Ти?
— Пол искаше, но аз бях ужасена от…
Нямаше нужда да назовава ужаса. Ако семейното планиране бе едно от нещата, на които Лидия беше способна, едва навършила двайсет, в никакъв случай нямаше да има Дий. Да станеш свидетел как загубата на дете разделя родителите ти — не просто ги разделя, а направо ги унищожава, — си беше достатъчно предупреждение.
— Баба Джини страда от деменция — подхвърли Клеър. — Забравила е как да бъде зла.
— Помниш ли какво ми каза на погребението на татко?
Сестра ѝ поклати глава.
— Пак си надебеляла. Сигурно това означава, че си спряла наркотиците.
Клеър последва примера ѝ и не изрече очевидния въпрос.
— От седемнайсет години и половина съм чиста.
— Браво на теб. — Нещо се долавяше в гласа ѝ. Плачеше. Лидия осъзна, че въпреки дизайнерските си дрехи сестра ѝ изглеждаше ужасно. Явно бе спала с роклята. Имаше ожулено на бузата. Под ухото беше подута. Носът ѝ бе яркочервен. Дъждът я бе намокрил цялата. Трепереше от студ.
— Клеър…
— Трябва да вървя. — Тя тръгна към колата си. — Грижи се за себе си, Пепър.
Отиде си, преди Лидия да измисли причина да я спре.
III
Шерифът ме арестува днес. Каза, че преча на разследването му. Моята защита — че не мога да преча на нещо, което не съществува — го остави равнодушен.
Преди години, за да помогна да се съберат пари за местния приют за бедни, демонстративно позволих да ме арестуват на панаира. Докато ти и малката ти сестра играехте на скибол (Пепър беше наказана, защото отговаряла на учителка), всички ние — злодеите — бяхме държани в оградено с въже място, чакайки близките ни да дойдат, та да бъдем пуснати под гаранция.
Този път, също както при онази демонстрация, майки ти ми плати гаранцията.
— Сам — рече ми, — не може да продължаваш така.
Когато е угрижена, си върти новата халка около пръста и всеки път, щом я видя да го прави, си мисля, че ще го изкълчи.
Някога казвал ли съм ти колко много обичам майка ти? Тя е най-забележителната жена, която познавам. Баба ти я мислеше за златотърсачка, макар че нямах пукната пара в джоба си, когато се запознахме. Обожавах всичко, което казваше и вършеше. Обичах книгите, които четеше. Обичах начина, по който работеше умът ѝ. Обичах това, че ме поглеждаше и виждаше нещо, дето никога не бях забелязвал.
Щях да се откажа без нея — не от теб, никога не бих се отказал от теб, а от себе си. Предполагам, вече мога да ти разкрия, че не се откроявах като особено добър студент. Не бях достатъчно умен, за да се справя. Не бях достатъчно съсредоточен на лекции. Рядко си вземах изпитите. Не изпълнявах заданията. Постоянно бях на академична пробация. Не че баба ти някога би научила за това, но тогава смятах да сторя именно онова, в което по-късно те обвиняваха: да продам каквото имам, да вдигна палец и да стигна на автостоп до Калифорния, за да се присъединя към хипитата, също като мен отхвърлени.
Всичко се промени, щом се запознах с майка ти. Тя ме накара да желая неща, за които дори не си бях мечтал: стабилна работа, хубава кола, ипотека, семейство. Ти отдавна осъзна, че си наследила страстта си към пътешествията от мен. Искам да знаеш, че точно това се случва, когато срещнеш човека, с който ти е писано да прекараш остатъка от живота си: неспокойствието ти просто се разтапя като масло.
Сърцето ми се къса, че никога не ще изпиташ това чувство.
Искам да знаеш, че майка ти не те е забравила. Няма сутрин, в която да не се събуди с мисълта за теб. Отбелязва рождените ти дни по свой си начин. На всеки 4 март, датата на изчезването ти, поема по същия път, по който вероятно си вървяла и ти, след като си излязла от Манхатън Кафе в онази нощ. Оставя нощната лампа в стаята ти светната. Отказва да продаде къщата на „Булевард“, защото, макар да не го показва, все още таи надежда, че един ден може да се върнеш и да се прибереш у дома.