За последно си видяна в 22,38.
Сестрата твърди, че Такото е спял на стола до леглото на баба си, когато си била отвлечена.
Кери Ласкала обаче настоява, че го е чула да разправя друго.
Майка ти би нарекла това измислици и може би е права. Вече не казвам на сестрите ти за следите, на които попадам. Такото, боклукчията, който беше арестуван, задето си е показвал достойнството пред ученичка от основното училище, градинарят воайор, нощният пазач в „7-Илевън“, заловен да насилва племенницата си, са все непознати за тях. Преместих колекцията си от улики в спалнята, за да не ги виждат, като ме посещават.
Не че идват често, но няма как да им се сърдя. Вече са млади жени. Градят живота си. Клеър е горе-долу на същата възраст като теб, когато те изгубихме. Пепър е по-голяма, ала не и по-умна. Виждам, че допуска много грешки (наркотиците, несериозните и неблагонадеждни приятели, гневът, който пламти толкова ярко, та може да освети цял град), но мисля, че нямам правото да я възпирам.
Майка ти смята, че единственото, което бихме могли да направим, е да хванем Пепър, като падне. Може би е права. Може би е права и да се тревожи заради новия мъж в живота на Клеър. Прекалено напорист е. Прекалено надежден. Трябва ли да ѝ кажем? Или тя сама ще го разбере? (Или пък той? Сестра ти е наследила палавия поглед на баба ти Джини.)
Странно е, че майка ти и аз се чувстваме отново цели и ненакърнени само когато говорим за живота на сестрите ти. Двамата сме твърде наранени, за да обсъждаме своите собствени. Отворените в сърцата ни рани забират, ако сме заедно твърде дълго. Знам, че тя ме поглежда и вижда детските къщички, които съм правил, трогателните футболни мачове, в които съм играл, домашните, за които съм помагал, и милионите пъти, в които съм те вземал в ръцете си и съм те въртял като кукла.
Погледна ли към нея, аз пък виждам подутия ѝ корем, нежния ѝ поглед, докато те люлееше да заспиш, паниката в очите ѝ, като вдигнеше температура или като се наложи да ти извадим сливиците, и огорченото ѝ изражение, осъзнавайки, че си спечелила спора между вас двете.
Наясно съм, че сега принадлежи на друг, че създаде стабилен живот за децата ми, че съумя да продължи напред, но когато я целуна, не се съпротивлява. Когато я прегърна, тя също ме прегръща. Когато правим любов, шепти моето име.
В тези моменти успяваме да си спомним всички хубави неща, които сме имали заедно, а не онова, което сме изгубили.
Пета глава
Клеър все още беше подгизнала от сблъсъка със сестра си на гробището. Трепереше в средата на гаража със счупена тенис ракета в ръка. Това бе оръжието, дето си избра. За няколко минути строши четири. Не беше останал шкаф, инструмент или кола, нищо, върху което да не се бе стоварил твърдият край на графитна тенис ракета. „Босуърт Тенис Тур 96“, специална изработка, съобразена с удара на Клеър. Четиристотин кинта парчето.
Тя завъртя китката си — определено щеше да има нужда от лед. Ръката ѝ вече се беше подула. Гърлото я дереше от крещене. Погледна отражението си в страничното огледало, което висеше от поршето на Пол. Мократа ѝ коса се беше сплъстила във формата на черепа ѝ. Носеше същата рокля, с която бе на погребението вчера следобед. Водоустойчивата ѝ спирала най-накрая се беше предала. Червилото ѝ отдавна бе изядено. Кожата ѝ беше бледа.
Не помнеше кога за последно бе губила самообладание по този начин. Даже в деня, в който попадна в ареста, не беше толкова бясна.
Клеър затвори очи, задъхваше се в тишината на огромното помещение. Двигателят на беемвето изстиваше. Чуваше го как пука. Сърцето ѝ биеше по шест пъти на всяко пукане. Сложи ръка на гърдите си и се зачуди дали е възможно да експлодира.
Миналата нощ си легна с нагласата, че ще има кошмари, ала вместо да сънува, че е прикована към бетонена стена, а маскираният мъж идва за нея, умът ѝ погоди по-лоша шега: сътвори ярък низ от най-приятните мигове с Пол.
Онзи път, като си изкълчи глезена на Свети Мартин и той обиколи целия остров, за да намери доктор. Или когато реши да я вземе на ръце и да я отнесе горе, но заради болния му кръст правиха любов в подножието на стълбището. Или когато се събуди след операцията на коляното и видя усмихнатото личице, нарисувано на превръзката на крака ѝ.
Възможно ли беше мъжът, който в продължение на почти двайсет години брак не престана да ѝ оставя бележки и сърчица с инициалите им на чашата за кафе, да е същият, свалил онзи филм на компютъра си?
Тя погледна към счупената ракета. Струваше толкова много пари, а тъжната истина бе, че предпочиташе „Уилсън“ за шейсет долара.