Отново включи осветлението. Намери фенерче в едно от чекмеджетата. Работната маса беше прекалено тежка, за да я премести, а и бе хваната с болтове за пода. Надвеси се и видя, че мигащата зелена светлина идва от голям външен харддиск.
Нищо от това не беше случайно. Клеър не можеше да измисли нормално оправдание за подобно оборудване. То беше проектирано, когато къщата бе строена преди осем години. Пол не просто беше гледал тези филми. Той ги бе колекционирал. Направил бе какво ли не, за да е сигурен, че никой няма да ги открие.
Очите ѝ се напълниха със сълзи. Истинско ли беше всичко в тях? Възможно ли бе да има доказателства за измъчванията и убийствата на десетки жени?
Вчера Фред Нолан я попита за поведението на Пол, преди да умре. За първи път сега се замисли за собствената си реакция. Остана шокирана, когато съпругът ѝ я завлече в онази уличка. Възбуди се, като ѝ даде ясно да разбере какви са намеренията му. Развълнува се от грубото му държание, защото то беше секси и напълно неочаквано.
И после какво?
Бе ужасена, щом установи, че ги обират. Изплашена ли беше преди това? Когато Пол я завъртя и я блъсна в стената, не беше ли малко изплашена? Или може би просто редактираше спомените си, понеже начинът, по който я разкрачи и притисна китките ѝ към стената, напомняше за разпънатите като на кръст с формата на буквата „Х“ млади момичета във филмите?
Бедните създания. Ако тези видеа бяха истинни, Клеър трябваше да направи всичко възможно семействата им да научат какво се бе случило с тях, дължеше им го. Или какво можеше да се случи, тъй като съществуваше минимална вероятност момичето от втория филм все още да е живо.
Действаше бързо, защото знаеше, че ако спре да обмисли положението, ще вземе неправилно решение.
Пол винаги купуваше по два броя от всичко за компютрите. В мазето на гаража имаше резервен двайсеттерабайтов харддиск. Тя свали тежката кутия от рафта и я замъкна горе в кабинета. Следваше инструкциите, за да настрои харддиска, след което пъхна кабела на „Гладиатор“. Маркира всички файлове и ги извлачи към новия диск.
ИСКАТЕ ЛИ ДА КОПИРАТЕ ГЛАДИАТОР НА ЛАСИ 5БИГ?
Клеър кликна върху ДА.
Колелцето в цветовете на дъгата започна да се върти, докато компютърът изчисляваше необходимото време за трансфера на файловете. Петдесет и четири минути. Седна зад бюрото на Пол и се загледа в лентата за прогреса на екрана.
После отново вдигна очи към картината, която бе подарила на съпруга си за годишнината от сватбата им. Помисли за Пол като дете. Беше виждала снимки — обаятелната, зъбата усмивка, начина, по който ушите му стърчаха от огромната глава, когато е бил на шест-седем години, начина, по който всичко бе започнало да си наваксва, щом го бе ударил пубертетът. Той не беше елегантен и наперен, но стана красив, след като го убеди да носи контактни лещи и да си купува хубави костюми. Също така беше забавен. И очарователен. И толкова умен, та тя смяташе, че може да отговори на всеки въпрос.
Само да беше тук, за да отговори на въпросите ѝ за всичко това.
Погледът на Клеър се замъгли. Отново плачеше. Продължи да плаче, докато не се появи съобщение, че файловете са копирани успешно.
Един преобърнат шкаф блокираше беемвето ѝ. Качи се в тѐслата на Пол, защото се здрачаваше, а фаровете на поршето бяха счупени. Тя не се запита какво прави, преди да отбие на паркинга на полицейския участък на Дънуди. Харддискът беше до нея. Бялата алуминиева кутия тежеше десетина килограма. Въздушната възглавница на пътническото място се беше изключила, понеже за сензорите бе все едно, че на седалката има бебе.
Клеър погледна към полицейския участък, който приличаше на хранителен склад от 50-те години на миналия век. Вероятно правилният човек, комуто да даде харддиска, беше Фред Нолан, но вчера той се беше държал като задник с нея и на практика Мейхю му бе казал да си затваря шибаната уста, така че смяташе да го връчи на капитана.
Можеше ли да му се довери, щеше ли да приеме всичко това на сериозно? За разлика от Фред Нолан, за капитан Мейхю нямаше никакво мнение освен чувството, че прилича на актьор. Мустакът му я беше отблъснал, защото шериф Карл Хъкаби, автентичният Хъкълбери, поддържаше подобен, който подрязваше в права линия, вместо да го остави да следва естествената извивка на горната устна. Тя беше на тринайсет, когато за първи път се срещна с него. Все още си спомняше как гледаше растителността над устната му и се чудеше дали е истинска.
Това нямаше никакво значение в момента, тъй като лицевото окосмение не беше универсален индикатор за некомпетентност.
Клеър сведе очи към харддиска на мястото до нея.