Червено хапче/синьо хапче.
Не за Мейхю трябваше да мисли сега. А за себе си. За репутацията на Пол. Вече не съществуваше такова нещо като анонимност. Всичко щеше да излезе наяве. Хората щяха да разберат какво беше правил съпругът ѝ. А може и да знаеха.
Може би филмите бяха истинни, което означаваше, че има вероятност второто момиче все още да е живо.
Клеър се насили да излезе от колата. Харддискът ѝ се струваше по-тежък от преди. Нощта падаше бързо. В далечината избоботи гръмотевица. Лампите отвън светнаха, когато мина под тях. Траурната ѝ рокля беше изсъхнала, но бе твърда и дразнеше кожата ѝ. Челюстта я болеше от постоянното стискане на зъби. Последния път, в който беше в полицейския участък на Дънуди, носеше тенис рокля и бе ескортирана през задната врата.
Сега се озова в изключително тясно фоайе с огромно бронирано стъкло, което отделяше чакалнята от офис пространството. На рецепцията седеше едър мъж в униформа, който не вдигна поглед, когато Клеър влезе.
Тя остави харддиска на един празен стол. Изправи се пред прозореца.
Едрият служител неохотно откъсна очи от компютъра.
— При кого сте дошли?
— При капитан Мейхю.
Името предизвика мигновено намръщване.
— Зает е, госпожо.
Клеър не очакваше подобен отговор.
— Трябва да му предам това. — Посочи към харддиска и се запита дали не прилича на бомба. Със сигурност го чувстваше така. — Мога да му напиша бележка и да обясня…
— Лий, остави на мен. — Капитан Мейхю беше застанал зад стъклото. Махна ѝ да отиде до вратата отстрани. Последва жужащ звук и тя се отвори. Пред нея стояха Мейхю и Адам Куин.
— Клеър. — Партньорът на съпруга ѝ изглеждаше напрегнат. — Не получих онзи имейл.
— Съжалявам. — Нямаше представа за какво ѝ говори. — Какъв имейл?
— Файлът с текущите задачи от лаптопа на Пол.
Лаптопът на Пол. Само господ знаеше какво има на макбука.
— Аз не…
— Просто ми го прати. — Адам я заобиколи и се отправи към изхода.
Клеър остана загледана в гърба му дълго след като отмина. Не можеше да разбере защо бе толкова разгневен.
— На мъжете не им харесва да идват в полицейския участък — обясни ѝ Мейхю.
Тя потисна първото, което ѝ дойде наум: На кой, по дяволите, му харесва?
— Разпитваме всички, които имат ключ за къщата ви — додаде капитанът.
Клеър беше забравила, че Адам също присъстваше в списъка. Той и съпругата му Шийла живееха пет улици по-нагоре. Наглеждаха къщата, когато двамата с Пол бяха извън страната.
— Какво мога да направя за вас, госпожо Скот? — попита Мейхю.
— Нося нещо, което трябва да видите. — Тя повдигна харддиска.
— Аз ще го взема. — Очевидно не беше очаквал кутията да тежи толкова много. Едва не я изпусна. — Ух. Какво е това?
— Харддиск. — Клеър започна да се изнервя. — Принадлежеше на съпруга ми. Искам да кажа, че съпругът ми…
— Да отидем в кабинета ми.
Тя се опита да се вземе в ръце, докато следваше капитана по дълъг коридор със затворени врати от двете страни. В дъното разпозна мястото за записване на арестуваните. Минаха по още един дълъг коридор, след което се озоваха в отворено офис пространство. Нямаше кабинки, просто пет бюра с петима души, наведени над компютрите. Най-отпред бяха поставени две дъски на колелца. Видя, че са покрити със снимки и бележки, но се намираха прекалено далеч, за да разчете какво пише на тях.
Мейхю спря пред вратата на кабинета си.
— След вас.
Клеър влезе и седна. Полицаят остави харддиска на бюрото и се настани срещу нея.
Тя се вторачи в него. По-скоро в мустака му, за да не се налага да го поглежда в очите. Това наистина се случваше. Наистина беше решена да го направи.
— Желаете ли нещо за пиене? Вода? Ко̀ла? — попита мъжът.
— Не, благодаря ви. — Клеър не можеше да се бави и миг повече. — На този харддиск има филми, в които жени са измъчвани и убивани.
Мейхю застина за момент. Бавно се облегна на стола. Положи лакти на страничните облегалки и скръсти ръце на корема си.
— Добре.
— Намерих ги на компютъра на съпруга ми. Е, закачени за компютъра му. На външен харддиск, който открих… — Клеър спря, за да си поеме дъх. Нямаше нужда капитанът да знае докъде беше стигнал Пол, за да скрие филмите. Трябваше само да разбере, че бяха там. Тя посочи кутията. — Има филми, които съпругът ми е гледал, с две различни жени, измъчвани и убити.
Думите увиснаха между тях. Клеър знаеше колко страшно звучат.
— Съжалявам — продължи тя. — Просто ги намерих. Все още съм… — Не знаеше какво е „все още“. Разтърсена? Опечалена? Бясна? Ужасена? Самотна?
— Само секунда. — Мейхю вдигна телефона и набра някакъв номер. — Харв, нужен си ми.