— Все пак… — Клеър се мъчеше да намери правилните думи. Колкото повече мислеше, толкова повече момичето ѝ приличаше на Ана Килпатрик. — Не смятате ли, че е странно съвпадение?
— Съвсем не — отвърна Мейхю. — Има едно нещо, наречено Закон за големите числа. При достатъчно голям брой примери може да се случи всичко.
Очите на Клеър се разшириха, устните ѝ се разделиха, класически симптом за шок.
— Добре ли сте?
Тя се постара да възвърне някакво нормално изражение на лицето си. Възможно беше Мейхю да цитира Пол, което повдигаше въпроса дали някога го бе срещал?
— Госпожо Скот?
— Съжалявам. — Направи усилие да звучи спокойна. — Просто… начинът, по който го казахте. Не бях гледала на нещата от такъв ъгъл, но думите ви имат смисъл. — Наложи се да прочисти гърлото си, преди да успее да продължи. — Откъде сте чули тази фраза за Закона за големите числа?
Капитанът пак се усмихна.
— Не знам. Вероятно от някоя бисквитка с късметче.
Клеър се опита да се успокои. Всяка частица от тялото ѝ крещеше, че има нещо нередно. Дали Мейхю лъжеше? Или се стремеше да я предпази от някаква опасност?
— Бихте ли ми казали защо агент Нолан беше в къщата ми вчера? — попита тя.
Мейхю изпръхтя.
— Отново ще бъда честен с вас. Нямам представа. Тези момчета от ФБР кръжат като мухи около случаите ни. Веднага щом открием нещо солидно, ни го отнемат, та да оберат лаврите.
— Могат да ви отнемат случаите ли? Не се ли налага да бъдат търсени?
— Не. Просто идват и ни ги вземат. — Мейхю откачи харддиска. — Благодаря ви, че донесохте това. Естествено, моите хора трябва да го разгледат, но както казах, виждал съм подобни неща и преди.
Клеър разбра, че срещата е приключила. Стана.
— Благодаря ви.
Капитанът също стана.
— Най-добре е да забравите за всичко това. Съпругът ви е бил свестен човек. Имали сте стабилен брак. Почти двайсет години и все още сте се обичали. То е нещо, което да ви държи.
Тя кимна. Отново се почувства зле.
Мейхю сложи ръка върху харддиска.
— Изглежда, сте взели това направо от компютъра му.
— Моля?
— Харддискът. Бил е свързан с компютъра му, нали?
Клеър не се подвоуми.
— Да.
— Добре. — Той постави ръка на гърба ѝ и я поведе към вратата. — Не бихме искали тези филми да се разпространят. Нямате резервни копия, предполагам? Или друг компютър, на който може също да ги има?
— Бяха само на харддиска.
— Ами лаптопът му? Куин не спомена ли нещо за лаптопа на Пол?
— Вече го проверих. — Клеър дори не знаеше къде се намира проклетото нещо. — Няма друго.
— Хубаво. — Пръстите на Мейхю се плъзнаха около талията ѝ и я насочиха към последния коридор. — Ще ми кажете, ако изникне нещо ново. Просто ми се обадете и ще дойда лично, за да го взема от ръцете ви.
Клеър кимна.
— Благодаря ви за помощта.
— Винаги съм на разположение. — Той я изпрати до малкото фоайе и ѝ отвори стъклената врата.
Тя се хвана за парапета и заслиза по стълбите. Лампите отвън хвърляха отблясъци в дъжда, докато прекосяваше паркинга. През цялото време усещаше погледа на Мейхю върху себе си. Обърна се, когато стигна до тѐслата.
Нямаше никой на входа. Капитанът се бе прибрал.
Параноична ли беше? Вече не бе сигурна за нищо. Отвори вратата на колата. Тъкмо щеше да влезе, и забеляза бележката на чистачката.
Разпозна почерка на Адам Куин.
Тези файлове наистина ми трябват. Моля те, не ме карай да действам по трудния начин.
АК
Шеста глава
Лидия лежеше на дивана, главата ѝ беше в скута на Рик. Две кучета се бяха кротнали на пода пред тях, една котка се бе свила в нея, а хамстерът току се впускаше в маратон на колелото си или папагалът в стаята на Дий остъргваше човката си в клетката. Рибките в 190-литровия аквариум бяха блажено тихи.
Рик отнесено прокарваше пръсти през косата ѝ. Гледаха новините в десет. Полицията беше разпространила рисунка на мъж, видян в близост до повредената кола на Ана Килпатрик. Рисунката бе плачевно неясна. Човекът беше висок или среден на ръст. Очите му бяха сини или зелени. Косата му — черна или кестенява. Нямаше татуировки или характерни белези. Вероятно собствената му майка не би го разпознала.
След съобщението пуснаха предварително записано интервю с конгресмен Джони Джаксън. Семейство Килпатрик бяха от избирателния му район, така че негово беше правото да издои личната им трагедия за политическите си цели. Той дрънкаше няколко секунди за закони и ред, но когато репортерът се опита да измъкне отговор за настоящото състояние на жертвата, мъжът стана нетипично мълчалив. Всеки, който бе чел криминални романи от рода на онези, дето се продаваха на летищата, знаеше, че шансът да намерят изчезналото момиче живо намаляваше с всеки изминал час.