Лидия затвори очи, за да не вижда лицата на родителите. Измъчените им изражения бяха станали до болка познати. Усещаше се как постепенно са започнали да приемат, че малкото им момиченце няма да се прибере у дома. Щеше да мине година, после още една, след което семейството тихичко щеше да отбележи десетата годишнина, двайсетата и още, и още. Щяха да се родят деца. Внуци. Щяха да бъдат дадени и нарушени брачни обети. Зад всяко събитие щеше да се прокрадва сянката на изчезналото шестнайсетгодишно момиче.
От време на време Гугъл алармата на компютъра на Лидия намираше статия, в която се споменаваше името на Джулия. Обикновено това ставаше, когато биваше открито нечие тяло в района на Атънс и някой репортер разравяше архивите, за да изнесе минали, все още отворени случаи, които можеше да са свързани. Разбира се, никое тяло не бе идентифицирано като Джулия Каръл. Или Абигейл Елис. Или Саманта Финдли. Или някоя от десетките жени, изчезнали оттогава. Съществуваше депресивно голям брой попадения по критерия „изчезнало момиче + Джорджийски университет“. Като се добавеше и „отвличане“, резултатите наброяваха милиони.
Дали и Клеър търсеше така? Дали изпитваше същото неприятно усещане, когато се задействаше алармата за намерено мъртво тяло?
Лидия никога не бе дирила информация в интернет за малката си сестра. Ако Клеър имаше Фейсбук страница или Инстаграм акаунт, не искаше да ги вижда. Всичко свързано с нея беше свързано и с Пол. Асоциацията бе прекалено болезнена, за да я покани на компютърния си екран. Честно казано, болката от загубата на Клеър беше по-силна от мъката по Джулия. Каквото и да се бе случило с по-голямата ѝ сестра, то определено беше трагедия. Разривът между нея и Клеър бе избор.
Изборът на Клеър.
Както и на Хелън. Последния път, в който разговаря с майка си, тя ѝ бе казала:
— Не ме карай да избирам между теб и сестра ти.
На което Лидия ѝ отвърна:
— Мисля, че вече си го сторила.
Макар да нямаше връзка с майка си оттогава, продължаваше да следи какво се случва с нея. Когато за последно провери данъчните регистри, Хелън все още живееше в старата им къща на „Булевард“, на запад от кампуса. „Банър-Хералд“ пусна приятен материал при пенсионирането ѝ след четиресет години работа в библиотеката. Колегите ѝ бяха заявили, че мястото вече няма да е същото. В некролога за втория съпруг на Хелън се казваше, че тя има три дъщери. Лидия сметна, че е мило от нейна страна, докато не осъзна, че вероятно някой друг бе написал текста. Дий не беше спомената, защото не знаеха, че съществува. Лидия не възнамеряваше да променя това. Нямаше да понесе унижението дъщеря ѝ да се запознае с хора, които не я уважаваха въобще.
Често се питаше дали семейството ѝ я търси в интернет. Съмняваше се, че Хелън използва Гугъл. Тя предпочиташе книгите. Познаваше толкова много образи на майка си. Младата, забавна майка, която устройваше състезания по танци, също и купони с преспиване като в „Гимназията «Суийт Вали»“24. Страховитата, интелигентна библиотекарка, която унижи училищното настоятелство, опитало се да наложи забрана и да заличи „Поговори с Алис“25 от библиотечния каталог. Опустошената, парализирана от мъка жена, която спеше до обяд, когато най-голямата ѝ дъщеря изчезна.
И накрая Хелън, която я предупреди: „Не ме карай да избирам“, след като очевидно бе направила своя избор.
Можеше ли Лидия да ги вини, че не ѝ повярваха за Пол? Онова, дето Клеър каза на гробището днес, беше вярно. Тя бе крала от тях. Бе лъгала. Бе мамила. Бе се възползвала от чувствата им. Беше манипулирала страха им да изгубят още едно дете и, общо взето, ги изнудваше за пари за наркотици. Те бяха прави. Лидия беше наркоманка. Всичките ѝ престъпления бяха извършени в името на това да се надруса. Което водеше до очевидния въпрос, който Хелън и Клеър така и не си направиха труда да зададат: какво щеше да спечели, като излъжеше за Пол?
Дори не ѝ позволиха да изложи историята си. Опита се да разкаже на всяка поотделно за случилото се в неговата Миата, песента по радиото, начина, по който бе докоснал коляното ѝ, действията му след това, но и двете реагираха еднакво: „Не искам и да чувам“.