Лидия бе видяла снимката му на некролога. Някак си Клеър бе успяла да окичи с бисери пословичното прасе.
— Той не беше такъв, когато се запозна с него. Беше противен студент с дебели очила. Носеше сандали с черни чорапи. Смееше се, сякаш си издухваше носа. Действително бе много, страхотно умен, може би дори гений, но не беше за повече от петица, а Клеър винаги е била за твърда десетка.
Лидия помнеше първия път, в който срещна Пол Скот. Тогава си помисли, че сестра ѝ заслужава нещо много по-добро. Само дето тя не искаше по-добро.
— Клеър винаги флиртуваше с добре изглеждащите, популярни момчета, но се прибираше у дома с шантавите, на които буквално лигите им потичаха от благодарност. Мисля, че тъкмо те я караха да се чувства в безопасност.
— Какво лошо има да се чувстваш в безопасност?
— Лошото е, че начинът, по който Пол я накара да се чувства в безопасност, доведе до това, че тя отблъсна всички останали. Той беше нейният спасител. Накара я да си мисли, че е всичко, от което се нуждае. Клеър спря да разговаря с приятелите си. Престана да ми се обажда. Не идваше у дома, за да види мама и татко. Пол я изолира.
— Звучи ми като класически мъчител.
— Доколкото знам, никога не я е удрял, нито ѝ е повишавал тон. Просто я е държал.
— Подобно птичка в златна клетка?
— Нещо такова — отвърна Лидия, ала всъщност беше много повече. — Той бе обсебен от нея. Съзерцаваше я през прозореца, докато тя беше в час. Оставяше бележки на колата ѝ. Роза на прага, за да я намери, като се прибере.
— Това не е ли романтично?
— Не и ако го правиш всеки ден.
Рик нямаше какво да отговори.
— Когато бяха на публично място, винаги я докосваше — галеше косата ѝ, държеше я за ръка, целуваше я по бузата. Не беше мило. А зловещо.
— Виж — Рик използва дипломатичния си тон, — може би ѝ е харесвало да получава такова внимание. Искам да кажа, че в края на краищата се е омъжила за него и са живели заедно почти двайсет години.
— По-скоро се е предала.
— На…?
— На погрешния тип.
— Което значи…?
— Някой, с който не може да бъде страстна до полуда и няма да се притеснява, че ще избяга и ще я остави. Той беше безопасен, защото тя никога не би му се отдала истински.
— Не знам, скъпа. Близо двайсет години са доста време, за да останеш с мъж, когото не харесваш.
Лидия си спомни колко опустошена изглеждаше Клеър на гробището. Определено скърбеше. Като помисли обаче, сестра ѝ винаги се държеше така, както хората очакваха от нея, и това не беше двуличие, а чувство за самосъхранение.
— Едно време, когато бях слаба и красива, момчета като Пол постоянно се навъртаха наоколо — поде Лидия. — Забавлявах се, шегувах се с тях. Използвах ги и те ми позволяваха, понеже фактът, че са край мен, означаваше, че не са загубеняци.
— По дяволите, скъпа. Това е грубо.
— Ама е самата истина. Съжалявам, че съм пряма, но момичетата не харесват отрепки. Особено красивите момичета, защото не виждат нищо по-различно в тях. Момчета ги задяват непрекъснато. Винаги когато вървят по улицата, поръчват си кафе или просто стоят на някой ъгъл, ще мине някакъв идиот и ще изкоментира колко са красиви. Те се усмихват, понеже така е по-лесно, вместо да му кажат да върви да се шиба. И по-безопасно, защото ако мъж отреже жена, тя се прибира у дома и плаче няколко дни. Ако жена отреже мъж, той може да я изнасили и убие.
— Надявам се да не си дала на Дий този отличен съвет.
— Съвсем скоро ще научи всичко сама. — Лидия все още помнеше какво беше да бъде фронтмен на бандата. Мъжете се биеха за привилегията да ѝ угодят. Никога не ѝ се налагаше да си отваря сама вратата. Нито да си купува питиета, трева или дрога. Просто казваше, че иска нещо, и то ѝ се поднасяше, преди да успее да довърши изречението.
— Красива ли си, светът би спрял заради теб — каза на Рик. — Затова жените харчат милиарди за лицата си. Непрестанно са център на внимание. Всеки иска да е около тях просто защото са атрактивни. Техните шеги са по-забавни. Животът им е по-хубав. И тогава внезапно се сдобиват с торбички под очите или трупват някое килце в повече и на никого не му пука вече за тях. Престават да съществуват.
— Не жалиш боята, за да изрисуваш куп хора.
— Виждал ли си как в гимназията заключват някое хлапе в шкафче? Или обръщат таблата с обяда в ръцете му и я събарят на пода?
Рик не каза нищо, вероятно защото той беше онзи, тероризирал горкото дете.
— Представи си, че това хлапе излиза с кралицата на красотата. Така стояха нещата, когато Пол започна да се среща с Клеър. Определено човек можеше да забележи какво получава той, въпросът бе какво получаваше тя.