Рик се вторачи в телевизора, чийто звук бе изключен, за да обмисли всичко изречено.
— Струва ми се, разбирам накъде биеш, но хората не са само външност.
— Но ти тръгваш да опознаваш някого само ако ти хареса онова, което виждаш.
Той се усмихна.
— Харесва ми онова, което виждам.
Лидия се зачуди колко ли голяма изглеждаше гушата ѝ, както се бе излегнала по гръб, и дали гънките се открояваха на светлината от телевизора.
— Какво, да го вземат мътните, виждаш?
— Жената, с която желая да прекарам остатъка от живота си. — Рик сложи ръка на корема ѝ. — Този корем, от който постоянно се оплакваш. Тук Дий е прекарала първите девет месеца от живота си. — Той притисна длан към гърдите ѝ. — Това сърце е най-благото, най-нежното, което познавам. — Пръстите му се плъзнаха към шията ѝ. — Тук се ражда красивият ти глас. — Докосна устните ѝ. — Това са най-меките устни, които някога съм целувал. — Погали клепачите ѝ. — Тези очи прозират глупостите ми. — Отметна косата ѝ назад. — Тази глава е пълна с мисли, дето ме изненадват, просветляват и ме карат да се смея.
Лидия придърпа ръката му обратно върху гърдите си.
— Какво ще кажеш за тези двете?
— Дълги часове на наслада.
— Целуни ме, преди да съм изрекла нещо глупаво.
Рик се наведе и я целуна по устата. Тя обви ръце около врата му. Дий щеше да прекара нощта у Бела. Утре беше неделя. Можеха да се наспят. И да имат втори рунд.
Мобилният телефон на Лидия изчурулика нейде в кухнята.
Рик знаеше, че няма как да иска от нея да не обръща внимание на телефона, когато Дий не си беше у дома.
— Продължавай без мен — рече му тя. — Ще наваксам, като се върна.
Проправи си път между кучетата и купчина пране, за да отиде в кухнята. Дамската ѝ чанта беше на един от столовете. Рови в нея известно време, преди да забележи телефона си на плота. Имаше ново съобщение.
— Добре ли е? — Рик бе застанал на прага.
— Вероятно отново е забравила учебника си по математика. — Лидия плъзна палец по екрана. Съобщението беше получено от скрит номер. Съдържаше непознат адрес в Дънуди.
— Какво има? — попита той.
Тя се вторачи в адреса и се зачуди дали съобщението не бе изпратено по погрешка. Ръководеше малък бизнес, така че не можеше да си позволи лукса да не е на разположение по всяко време на денонощието. Гласовата поща бе настроена да казва личния ѝ номер. Служебният беше изписан от едната страна на минивана до снимка на огромен жълт лабрадор, напомнящ ѝ кучето, което баща ѝ бе спасил, след като Джулия изчезна.
— Лиди? — взря се в нея Рик. — Кой е?
— Клеър — отвърна, защото усещаше с всяка фибра на тялото си, че е тя. — Сестра ми има нужда от мен.
Седма глава
Клеър седеше в своя кабинет, не можеше да прекара и секунда повече в този на Пол. Бюрото ѝ представляваше антикварен секретер „Чипъндейл“, който беше боядисала в цвят слонова кост. Стените бяха бледосиви. Килимът бе на жълти рози. Мекото кресло и канапето бяха тапицирани с кадифе в убито лилаво. От тавана висеше обикновен полилей, чиито прозрачни кристали бе заменила с аметист, проектиращ лилава призма върху стената, когато слънцето грееше под определен ъгъл.
Пол никога не нарушаваше личното ѝ пространство. Винаги стоеше на прага, страхуваше се, че пенисът му ще клюмне, ако се докосне до нещо пастелно.
Клеър погледна към бележката, която Адам Куин бе оставил на колата ѝ.
Тези файлове наистина ми трябват. Моля те, не ме карай да действам по трудния начин.
АК
Беше се взирала в думите толкова дълго, че започна да ги вижда дори и като затвореше очи.
По трудния начин.
Несъмнено беше заплаха, която я изненада, защото той нямаше причина да я заплашва. Какъв точно бе трудният начин? Щеше да изпрати неколцина биячи, за да я претрепят ли? Може би беше някаква сексуална инсинуация? Флиртовете с Адам бяха груби на моменти, ала това се дължеше предимно на естеството на връзката им. Нямаше романтични хотелски стаи, само бърз секс, подпрени на стената по време на коледното парти, втория път го направиха на един голф турнир, а веднъж — в тоалетната в офиса на „Куин + Скот“. Честно казано, тайните им телефонни разговори и съобщения бяха много по-възбуждащи от самите актове.
Все пак Клеър недоумяваше кои файлове всъщност имаше предвид Адам — работните или порното? Защото двамата с Пол деляха всичко, от стаята в университетското общежитие до застрахователната агентка. Предположи, че тя също бе част от този списък на споделени неща, ала кой, по дяволите, знаеше, дали съпругът ѝ го бе разбрал?
И пак се запита какво точно беше открила?