Изгледа филмите отново — този път всичките. Включи лаптопа на мъжа си в гаража, та да не ѝ се налага да стои в кабинета му. До средата на първата поредица видеа някак си усети, че вече е обръгнала на насилието. Привикване, би ѝ обяснил той, но майната му на Пол и на тъпите му обяснения.
Благодарение на новопридобитата си дистанцираност Клеър успя да установи, че във всяка поредица сюжетната линия бе една и съща. В началото окованите момичета бяха изцяло облечени. Следващите части показваха как маскираният бавно срязваше или разкъсваше дрехите им, за да останат по кожени бюстиета и с панталони без дъно, каквито очевидно бяха принудени да носят. Лицата на жените бяха скрити до самия край. Имаха черни качулки върху главите, направени от лека материя, през която прозираха отчаяните им въздишки, докато се опитваха да си поемат въздух. Постепенно насилието нарастваше. Бой, бичуване, рязане, горене с нажежено желязо, удряне с електрическа пръчка за добитък.
Към края качулките биваха махани. Лицето на първата жена се виждаше в две от видеата, преди да бъде заклана. Момичето, което приличаше на Ана Килпатрик, бе закачулено до последния филм, запазен на тайния харддиск на Пол.
Клеър внимателно се взря в лицето ѝ. Нямаше как да прецени дали беше, или не беше Ана Килпатрик. Дори изтегли снимка на изчезналото момиче от страницата на семейство Килпатрик във Фейсбук. Постави двата образа един до друг и пак не беше сигурна.
След това пусна филма и го изгледа до края. В началото бе включила звука, ала впоследствие не успя да понесе писъците. Мъжът, който носеше същата изнервяща гумена маска, влезе. Носеше мачетето, но не го използва, за да убие момичето. А за да го изнасили.
На Клеър отново ѝ прилоша. Наложи се да се разходи по алеята и да вкара малко свеж въздух в дробовете си.
Истинско ли беше?
Капитан Мейхю твърдеше, че има жица от едната страна на момичето, която контролира изливането на фалшивата кръв. Клеър намери лупа в едно от чекмеджетата на Пол. Единственото, което видя на посоченото от полицая място, бяха парчета одрана кожа, приличащи на строшено стъкло. На пода определено нямаше никакъв кабел и ако наистина имаше оператор с дистанционно извън кадър, жицата трябваше да е свързана някак си с него.
Клеър бе потърсила информация за фишеците в интернет и доколкото разбра, всички те се управляваха от дистанция. Направи щателно проучване и за снъф филмите, ала беше толкова ужасена, че не посмя да кликне върху никой от линковете. Описанията бяха прекалено обезпокоителни: истински обезглавявания, канибализъм, некрофилия, нещо, наречено „мъртвешко изнасилване“. Бръкна в Уикипедия и от там научи, че повечето заснети убийства са френетични, аматьорски и качеството е ниско.
Дали това подкрепяше твърдението на Мейхю, че всичко във филмите е фалшиво? Или може би означаваше, че Пол бе намерил най-доброто снъф порно, както намираше най-добрите голф клубове или най-добрата кожа за изработения по поръчка стол в кабинета му?
Клеър не издържаше повече. Излезе от гаража. Отиде в къщата. Взе два валиума. Подложи главата си под кухненската чешма, докато студената вода не вкочани кожата ѝ.
Само да можеше да вкочани и мозъка си. Въпреки хапчетата умът ѝ не бе в състояние да спре да се лута из най-различни конспирации. Тези ли ужасни файлове искаше Адам? Съучастници ли бяха с мустакатия капитан Мейхю? Затова ли партньорът на съпруга ѝ беше в полицейския участък? Затова ли Мейхю се държа толкова странно към края на разговора им и се опита да се увери, че няма копия на филмите, като малко преди това ѝ бе казал, че не са истинни и не бива да я тревожат толкова?
Може би действително всичко бе фалшиво и момичето не беше Ана Килпатрик, ами някаква актриса, Адам бе в полицейския участък, защото имаше ключ за къщата им, Мейхю знаеше за Закона за големите числа, понеже бе гледал Дискъвъри Чанъл, а Клеър беше параноичка, която нямаше какво друго да прави, освен да петни репутацията на мъжа, прекарал всеки съзнателен момент, мъчейки се да ѝ угоди?
Тя погледна към оранжевото шишенце с хапчета на бюрото си. Перкоцет. Капачето му го нямаше, тъй като вече бе глътнала едно. На етикета бе написано името на Пол. Упътването гласеше: ДА СЕ ВЗЕМА ПРИ БОЛКА, КАКТО Е ПРЕДПИСАНО. Клеър определено изпитваше болка. С върха на пръста си обърна шишенцето. Върху бюрото ѝ се пръснаха жълти хапчета. Сложи още един перкоцет на езика си и го изпи с глътка вино.
Самоубийствата бяха семейна черта. Беше научила това на една лекция върху Хемингуей, изнесена от професор, който бе вече с единия крак в гроба. Ърнест беше използвал пушка. Баща му също. Имаше сестра и брат, внучка, а може би и други, за които Клеър не си спомняше, умрели от собствената си ръка.