Искаше да бъде нещо ново — нещо, дето самата тя бе избрала. Искаше да бъде госпожа Пол Скот. Да има покровител. Да бъде силно обичана. Да бъде умна. Със сигурност не искаше някой, с когото земята можеше да се разклати под краката ѝ във всеки един момент. Имаше достатъчно нестабилност в живота ѝ дотогава, много благодаря, но не.
Освен това Лидия не беше намерила по-добра алтернатива. Тя тънеше в несигурност. Всичко в живота ѝ бе свързано със стремежа да бъде популярна. Започна да взема хапчета, защото всички готини хлапета го правеха. Започна да смърка кока, понеже едно нейно гадже ѝ бе казало, че всички забавни момичета смъркат кока. Отново и отново Клеър виждаше как сестра ѝ пренебрегва приятните, нормални момчета, за да се хвърли на най-вятърничавите, добре изглеждащи задници в наличност. Колкото повече не ѝ обръщаха внимание, толкова по-силно ги желаеше.
Затова не се изненада, че месец след като спряха да си говорят, Лидия се омъжи за мъж на име Лойд Делгадо. Той бе много красив по свой си, опак начин. Също така беше наркоман с куп арести за дребни престъпления в досието си. Четири месеца след сватбата Лойд умря от свръхдоза, а на Лидия бе назначен попечител от съда, който да се грижи за нероденото ѝ дете.
Джулия Кейди Делгадо се роди осем месеца по-късно. Почти цяла година бяха живели в приют за бездомни. Тогава Лидия си намери работа в една ветеринарна клиника, където трябваше да чисти клетките. После я направиха помощник-фризьор на животните и можеше да си позволи да плаща за хотел. Дий тръгна на частна детска градина, а майка ѝ пропускаше обядите, понякога и вечерите.
Минаха две години, преди да бъде повишена в главен фризьор. Чак след година бе в състояние да си купи надеждна кола и да наеме апартамент с една спалня. Три години по-късно започна собствен фризьорски бизнес за животни. В началото ходеше по домовете на клиентите с един разнебитен ван Додж с червено тиксо вместо стопове. После си купи по-хубав ван и го превърна в мобилно фризьорско ателие. Преди осем години отвори собствен салон. Изплащаше малка ипотека за къщата си. Излизаше със съседа, мъж на име Рик Бътлър, който изглеждаше като по-млада и не толкова секси версия на Сам Шепърд28. Имаше няколко кучета и една котка. Дъщеря ѝ учеше в академията „Уестърли“ със стипендия от анонимен дарител.
Е, вече не чак толкова анонимен, защото според документите, които Клеър откри в кабинета на Пол, той бе използвал организация фантом, за да плаща по трийсет хиляди на година, та да може Джулия Дий Делгадо да учи в „Уестърли“.
Клеър намери есето, с което момичето бе спечелило стипендията, редом с още трийсет работи на кандидати от целия щат. Очевидно конкурсът беше нагласен, но произведението на Дий бе доста по-добро от останалите. Разкриваше колко е труден животът на осъдените наркомани в щата Джорджия. На тях им биваха отказвани помощи за храна и подслон. Не можеха да гласуват. Сблъскваха се с дискриминация, когато тръгнеха да си търсят работа. Не им отпускаха стипендии. Често ги изключваха от системата за семейно подпомагане. При положение че са си излежали присъдите, платили глобите и данъците, не заслужават ли и те да бъдат пълноправни граждани като всички нас?
Аргументът ѝ беше много сериозен и убедителен, дори без подсилващото въздействие на снимките, които Клеър бе сложила на бюрото пред себе си.
Благодарение на частните детективи, дето Пол беше наел, за да следят Лидия през годините, имаше достатъчно снимков материал, от който да избира.
Разчорлената Лидия с Дий в едната ръка и чанта с продукти в другата. Видимо изтощената Лидия на спирката пред ветеринарната клиника. Лидия разхожда глутница кучета по улица с дървета от двете страни, за един кратък миг лицето ѝ е спокойно. Качва се в очукания Додж с червеното тиксо вместо стопове. Зад волана на форда с мобилното фризьорско оборудване. Застанала гордо пред собствения си салон. Снимката очевидно бе направена в деня на голямото откриване. Държеше огромна ножица, с която да пререже жълта лента, а дъщеря ѝ и приятелят ѝ хипар я наблюдаваха със задоволство и възторг.
Дий Делгадо. Клеър подреди снимките. Детето на Лидия толкова много приличаше на Джулия, че дъхът ѝ спря.
Вероятно Пол си беше помислил същото, когато бе видял снимките. Не познаваше Джулия, но Клеър пазеше три албума, пълни със семейни фотографии. Зачуди се дали има смисъл да ги сравнява с тези пред себе си. Сети се, че не бе докосвала албумите от години. Ако сега ги отвореше, дали нещо щеше да ѝ подскаже, че Пол ги бе гледал?