Пето домино: Ако Пол наистина се беше опитал да изнасили Лидия, какво бе сторил на другите?
Клеър беше благодарна на Бог, че нямаха деца. Мисълта замая главата ѝ. Всъщност цялата стая се въртеше. Виното и хапчетата не се погаждаха. Отново усещаше добре познатото смазващо гадене.
Затвори очи. Започна да прави списък в ума си, защото бе прекалено опасно да записва мислите си на лист.
Джейкъб Мейхю: Лъжеше ли той за истинността на филмите? Дали под мантията на закоравял детектив не беше от онзи тип мъже, дето биха излъгали една жена, за да не наранят деликатните ѝ чувства?
Адам Куин: Кои файлове искаше? И той ли беше толкова добър, колкото Пол в прикриването на действителната си природа, дори и когато двамата правеха секс?
Фред Нолан: Защо този отвратителен задник беше в къщата ѝ в деня на погребението? Дали заради филмите, или имаше нещо още по-лошо, което бе скатал в ръкава си?
Пол Скот: Изнасилвач? Садист? Съпруг? Приятел? Любовник? Лъжец? Клеър бе живяла с него през повече от половината от живота си, но нямаше никаква представа кой е всъщност.
Тя отвори очи. Погледна пръснатите перкоцети и помисли да вземе още един. Не разбираше потребността от дрогиране. Предполагаше, че целта е да престанеш да усещаш, ала в интерес на истината бе започнала да усеща всичко доста ясно и отчетливо. Не успяваше да изключи мозъка си. Чувстваше се изнемощяла. Езикът ѝ беше прекалено дебел за устата ѝ. Може би не правеше нещо както трябва. Може би двата валиума, които бе изпила преди час, неутрализираха ефекта. Може би имаше нужда от повече перкоцет. Извади айпада си от чекмеджето на бюрото. Със сигурност щеше да намери някакво видео с инструкции, качено от услужлив наркоман в Ютюб.
Бърнърфонът извибрира. Клеър прочете съобщението на Лидия: Тук съм.
Опря длани на бюрото и се надигна. Или поне се опита да го стори. Мускулите на ръцете ѝ отказваха да се подчинят. Заповяда на краката си да се изпънат и едва не падна, когато цялата стая направи четвърт завъртане наляво.
Звънецът иззвъня. Тя прибра всички снимки и доклади за Лидия в чекмеджето на бюрото. Отпи глътка вино, след което реши да вземе чашата със себе си.
Ходенето не пропусна да отправи своите предизвикателства. Отворените пространства на кухнята и на дневната не представляваха особени препятствия, ала Клеър имаше чувството, че е попаднала в пинбол машина, докато се блъскаше в стените на главния коридор. В крайна сметка се наложи да си свали обувките с токчетата, което не бе сторила до момента само защото двамата с Пол винаги се събуваха, преди да влязат вътре. Всички килими бяха бели. Подът бе от избелен дъб. Стените бяха бели. Дори някои от картините бяха в приглушено бяло. Клеър не живееше в къща. Обитаваше санаториум.
Дръжката на входната врата сякаш се разтегляше и свиваше подобно телескоп извън обсега на погледа ѝ. Смътно различи очертанията на Лидия през матираното стъкло. Разля виното си, като хвана дръжката на вратата. Усети, че се усмихва, макар нищо от случващото се да не беше особено забавно.
Лидия почука на стъклото.
— Тук съм. — Тя най-сетне отвори вратата.
— Господи боже. — Лидия се наведе напред, за да погледне очите на сестра си. — Зениците ти са с размера на десет цента.
— Не мисля, че е възможно — отвърна Клеър, понеже десетцентовата монета определено беше по-голяма от цялата ѝ очна ябълка. Или май това важеше за двайсет и пет центовата?
Лидия влезе, без да чака покана. Остави дамската си чанта до входната врата. Изрита обувките си. Огледа се в антрето.
— Какво е това място?
— Не знам — рече Клеър, вече не го чувстваше като дом. — Имахте ли връзка с Пол?
Устата на Лидия увисна от изненада.
— Просто ми кажи — настоя Клеър, тъй като знаеше от докладите на детективите, че сестра ѝ имаше дете и именно той плащаше за образованието му. Една любовна афера, от която се бе родило това момиченце, беше много по-приемлива, отколкото всички други ужасни предположения защо Пол би се вмъкнал в живота на Лидия.
Тя все още стоеше зяпнала.
— Имахте ли?
— Разбира се, че не. — Изглеждаше разтревожена. — Какво си взела?
— Нембутал и амбиен с водка.
— Не е смешно. — Лидия грабна чашата с вино от ръцете ѝ. Озърна се в празното антре и най-накрая я остави на пода. — Защо ме питаш?
Клеър запази отговора за себе си.
— Изневеряваше ли ти?
Не бе обмисляла нещата от този ъгъл. Изневеряване ли беше да изнасилиш някого? Тъй като несъмнено тъкмо в тази посока падаха всички плочки на доминото. Ако Пол действително се беше опитал да изнасили Лидия, то вероятно бе посегнал и успял с някоя друга, и ако му се беше разминало, сигурно бе пробвал отново.