Лидия продължи:
— Побягнах. Бях изминала пет или десет метра, когато ме събори. Паднах по лице. Пол се качи отгоре ми. — Тя гледаше надолу към пода. Клеър се запита дали не го прави, за да изглежда по-беззащитна. — Не можех да дишам. Той ме смазваше. Усещах как ребрата ми се огъват, сякаш щяха да се счупят. — Положи ръка върху ребрата си. — Постоянно повтаряше: „Кажи ми, че го искаш“.
Клеър долови как сърцето ѝ спря.
— Все още имам кошмари от начина, по който го изричаше. Прошепна го, все едно беше секси, а всъщност бе адски зловещо. — Потрепери цялата. — Понякога, като заспя по корем, чувам гласа му в ухото си и…
Клеър отвори уста, за да си поеме дъх. Можеше да усети натиска в собствените си ребра, когато Пол я беше притиснал о тухлената стена. Тогава ѝ прошепна в ухото: „Кажи ми, че го искаш“. В онзи момент си помисли, че е глупаво. Никога не ѝ бе говорил по този начин, но въпреки това не я пусна, докато не произнесе думите, които искаше да чуе.
— Какво направи след това? — попита тя.
Лидия сви рамене.
— Нямах избор. Казах му, че го искам. Той свлече панталоните ми. Все още имам белези от ноктите му по кожата си.
Клеър сложи ръка на собствения си крак, там, където Пол я бе одрал.
— И после?
— Взе да разкопчава колана си. Чух свирене, доста силно при това. Бяха двама мъже. Разхождаха се в гората. Помислили, че сме отишли там, за да правим секс. Започнах да викам за помощ. Пол скочи. Хукна към колата. Единият побягна подир него, а другият ми помогна да се изправя. Искаха да се обадят в полицията, но аз се възпротивих.
— Защо?
— Тъкмо бях излязла от ареста за не помня кой път. Пол беше почтен абсолвент, работеше на две места. На кого биха повярвали?
Знаеше на кого бе повярвала Клеър.
— Двамата мъже…
— Гейове, които си търсеха местенце в гората на Южна Алабама, за да правят секс. Ченгетата щяха да разберат в момента, в който си отвореха устите. — Лидия поклати глава, сякаш да покаже колко безполезно би било всичко това. — А и въобще не ми пукаше за самата мен. Единственото, което желаех, бе да го разкарам от теб.
Клеър сложи ръка на челото си. Чувстваше се, като че гори от треска. Все още стояха в антрето. Трябваше да покани Лидия вътре. Трябваше да я заведе в кабинета си.
— Искаш ли нещо за пиене?
— Казах ти, че съм чиста.
Клеър знаеше това. Детективите на Пол бяха следили сеансите на сестра ѝ и бяха записвали всяка нейна дума.
— Нуждая се от питие. — Клеър взе чашата с вино от пода. Погълна остатъка наведнъж. Затвори очи и зачака. Никакво облекчение.
— Да не би да имаш проблеми с наркотиците и алкохола? — попита Лидия.
Сестра ѝ неохотно понечи да върне чашата на пода.
— Да. Проблемът е, че не ги харесвам особено.
Лидия не успя да отговори, защото антрето беше осветено от фаровете на кола, която се приближаваше по алеята.
— Кой може да е?
Клеър се обърна към видеоекрана до вратата. Двете видяха как черен Форд Краун Виктория спира близо до стълбите.
— Какво търси това хъкълбери тук? — В гласа на Лидия се долавяше паника. — Клеър?
Сестра ѝ се опитваше да овладее собствената си паника. Трескаво мислеше кое ли точно хъкълбери бе дошло. Мейхю, за да се увери, че не е направила копия на филмите? Нолан с неприятните си забележки, противни погледи и влудяващи въпроси, които не даваха да се разбере какво всъщност търси тук? Или пробационният ѝ инспектор? Беше я предупредил, че може да се появи по всяко време и да я тества за дрога.
— В пробация съм — каза на Лидия. — Не трябва да намерят наркотици в кръвта ми. — Помисли за валиума. Спомни си една подробност от папките на Пол. Някога, когато се друсаше, Лидия се бе признала за виновна за притежание на наркотици, та да избегне присъдата. Клеър се помъчи да я избута навътре. — Пепър, размърдай се! Не ми е позволено да имам контакти с престъпници. Може да ме арестуват отново.
Лидия не помръдна. Устата ѝ се движеше, без да издава звук, сякаш в ума ѝ се рояха прекалено много въпроси, за да избере само един от тях. Най-накрая рече:
— Загаси осветлението.
Клеър не знаеше какво друго да стори, тъй че натисна съответния бутон на клавиатурата. Всички светлини на приземния етаж изгаснаха. Може би така щеше да успее да скрие състоянието на зениците си. Двете погледнаха към видеоекрана, лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Задъхваха се, обзети от паника. Един мъж излезе от колата. Висок и едър. Кестенявата му коса бе сресана на една страна.
— Мамка му — простена Клеър, защото в момента умът ѝ не беше достатъчно остър, за да се занимава с Фред Нолан. — Този е от ФБР.
— Какво? — Лидия едва не изписка от страх.
— Фред Нолан. — Клеър настръхна цялата, когато изрече името му. — Той е специален агент от офиса в центъра, истински задник.