— Какво? — Лидия изглеждаше ужасена. — Да не си извършила федерално престъпление?
— Не знам. Може би. — Клеър нямаше време да обмисли въпроса. Превключи на камерата на входната врата. На екрана се появи горната част на главата на Нолан, който се качваше по стълбите.
— Слушай ме. — Лидия снижи глас. — Имаш право да не отговаряш на въпросите му. Не трябва да тръгваш с него, освен ако не те арестува, а ако го стори, не казвай абсолютно нищо. Разбираш ли ме, Клеър? Никоя от тъпите си шеги или забележки. Просто дръж шибаната си уста затворена.
— Добре. — Клеър усети, че започва да изтрезнява, вероятно заради прилива на адреналин в тялото ѝ.
Двете се вторачиха във входната врата и замлъкнаха.
Сянката на Нолан застрашително изпълни матираното стъкло. Той се пресегна и натисна звънеца.
Те се стреснаха от звука.
Лидия направи знак на Клеър да бъде тиха. Караше Нолан да чака, което вероятно беше добра идея. Поне сестра ѝ можеше да успокои дишането си през това време.
Агентът на ФБР позвъни отново.
Лидия пристъпи към вратата. Открехна я съвсем малко и подаде глава. Клеър я виждаше на видеоекрана. Трябваше да вдигне поглед, защото Нолан беше много висок.
— Добър вечер, госпожо. — Той докосна въображаема шапка. — Дошъл съм да разговарям с господарката на къщата.
Гласът на Лидия все още бе писклив и уплашен:
— Тя спи.
— Не стои ли точно зад вас? — Нолан натисна вратата с ръка. Лидия трябваше или да се отдръпне, или да падне. Мъжът се усмихна на Клеър. Подутината под окото му бе започнала да пожълтява. — Лошото на матираните стъкла е, че всъщност не прикриват нищо.
— Какво искате? — попита Лидия.
— Сложен въпрос. — Нолан държеше ръката си на вратата, за да не могат да му я затворят под носа. Погледна към нощното небе. Над предната веранда нямаше козирка. Пол бе казал, че ще загрози силуета на къщата.
— Дъждът май отмина — констатира агентът.
Клеър и Лидия не отвърнаха.
— Аз лично обичам да вали. — Той влезе. Огледа антрето. — Чудесно време да седнеш и да прочетеш някоя книга. Или да си пуснеш някой филм. Харесвате ли филми?
Клеър преглътна с мъка. Защо питаше за филми? Дали беше говорил с Мейхю? Може би имаше тракери на компютрите? Бе взела лаптопа на Пол, за да използва безжичната мрежа. Ами ако Нолан беше следил активността ѝ?
— Госпожо Скот?
Тя съумя да си поеме малка глътка въздух. Застави се да не го пита на сляпо дали е дошъл, за да я арестува.
— Това там вашият ван ли е?
Лидия застина. Нолан говореше на нея.
Той протегна ръка. Не се наложи да я изпъва много. Стоеше толкова близо, че едва разгъна лакътя си.
— Не ни представиха. Агент Фред Нолан, ФБР.
Тя не пое предложената ѝ ръка.
— Мога да се обадя на пробационния ви инспектор да дойде. — Отново се беше обърнал към Клеър. — Ако оставим настрана, че съзнателното и умишлено лъгане и материалното подвеждане на федерален агент се наказват с пет години затвор, строго погледнато не ви е позволено да не отговаряте на въпросите на вашия инспектор. Това са условията на пробацията ви. Нямате право да запазите мълчание. — Нолан се наведе напред и погледна очите на Клеър. — Нямате право да се дрогирате.
— Казвам се Минди Паркър — намеси се Лидия. — Вана го взех назаем от моя механик. Приятелка съм на Клеър.
Агентът я изгледа настойчиво, защото тя не приличаше на приятелките на Клеър. Дънките ѝ бяха от спандекс, а не от деним. Черната ѝ тениска имаше избеляло петно в долната част, сивата ѝ жилетка беше оръфана, сякаш някакво животно я бе дъвкало. Дори не приличаше на прислужница на някоя от приятелките на Клеър.
— Минди Паркър. — Нолан артистично извади бележник със спирала и химикал. Записа си фалшивото име на Лидия. — Доверявай се, но проверявай. Не го ли беше казал Рейгън?
— Защо сте тук? — попита Лидия. — Почти полунощ е. Съпругът на Клеър току-що почина. Тя иска да бъде оставена на мира.
— Все още носите погребалните дрехи. — Нолан обходи с поглед тялото ѝ. — Не че не изглеждате чудесно в тях.
Клеър се усмихна машинално, така правеше винаги когато получеше комплимент.
— Чудя се, госпожо Скот — рече той, — дали бизнес партньорът на съпруга ви е влязъл в контакт с вас?
Устата ѝ пресъхна.
— Госпожо Скот? Господин Куин обаждал ли ви се е?
Тя се насили да отговори:
— Присъства на погребението.
— Да, видях. Много мило от негова страна, че дойде, предвид обстоятелствата. — Агентът преправи гласа си, който прозвуча като лоша имитация на този на Клеър. — „Предвид какво, агент Нолан?“ Не, моля ви, наричайте ме Фред. Имате ли нещо против да ви наричам Клеър? „Не, нямам нищо против, Фред.“