Клеър си придаде най-твърдото възможно изражение.
— Предполагам, знаеш, че съпругът ти е присвоявал пари от компанията? — подметна Нолан.
Клеър усети как устата ѝ зейва от изумление. Трябваше да повтори думите му в главата си, та да успее да попие значението им. Дори тогава не можа да повярва. Пол беше червив с пари. Веднъж, когато бе разбрал, че касиерката в магазина му е върнала повече от необходимото, беше подложена на мъчението да пътува цели трийсет минути обратно, за да поправят грешката.
— Лъжеш — контрира го тя.
— Нима?
Щеше ѝ се да го удари по самодоволната мутра. Това бе някакъв номер. Вероятно Нолан се беше сдушил с Адам и Мейхю или може би действаше сам, и всичко бе заради гадните филми.
— Каквато и игра да играеш, няма да стане.
— Питай Адам Куин, ако не ми вярваш. — Агентът млъкна в очакване, сякаш Клеър щеше да се втурне към телефона. — Той беше човекът, който се обади на федералните. Един от счетоводителите на компанията открил, че три милиона долара са пренасочени към организация фантом, наречена „Литъл Хам31 Холдингс“.
Клеър стисна здраво челюст, за да не изпищи. Малкия Шунко беше поредният им прякор за Господин Сандвич.
Нолан се обърна към Лидия:
— Това са доста пари, нали така? Три милки. Хора като теб и мен могат да се пенсионират с такава сума.
Коленете на Клеър омекнаха. Краката ѝ трепереха. Трябваше да разкара Нолан, преди да получи нервен срив.
— Искам да си вървиш.
— А аз искам жена ми да спре да се чука със съседа. — Агентът се подсмихна, все едно си разказваха забавни истории. — Знаеш ли, Клеър, странното е, че подобна сума е капка вода в кофата на човек като твоя съпруг. — Обърна се към Лидия: — Пол притежава двайсет и осем милиона долара на хартия. Или поне притежаваше толкова. За колко е застраховката, която има? — Въпросът бе отправен към Клеър, но тя не отвърна, защото нямаше никаква представа. — Още двайсет милиона — отговори служителят на ФБР. — Което означава, че разполагаш с почти петдесет милиона долара, вдовице Скот. — Той млъкна, за да даде възможност на жените да асимилират тази информация, ала Клеър отдавна не бе в състояние да разбира каквото и да било.
Нолан продължи:
— Много мило от страна на Адам Куин, че се съгласи на извънсъдебно споразумение, пред алтернативата да хвърля съпруга ти в кокошарника. — Дари я с развратен поглед. — Предполагам, че е измислил свой собствен начин да си го върне.
Преднамерената обида я изтръгна от ступора.
— Какво ти дава правото…
— Млъкни, Клеър. — Лидия се изстъпи пред нея. — Трябва да си вървиш.
Той я удостои с крокодилска усмивка.
— Нима?
— Дошъл си, за да я арестуваш ли?
— Може би се налага да го направя?
— Първо, не стой толкова близо до мен, мамка му.
Нолан артистично отстъпи крачка назад.
— Нямам търпение да чуя кое е второто.
— Ей това, задник: ако искаш да я разпиташ, обади се на адвоката ѝ.
Той разтегна устни в крива усмивка на гаргойл.
— Знаеш ли какво, Минди Паркър? Сега, като те гледам, много ми приличаш на Клеър. Като сестри сте.
Лидия не му позволи да се приближи до нея.
— Изчезвай, мамка ти.
Нолан вдигна ръце в знак, че се предава, но всъщност не го стори.
— Просто ми е любопитно. Защо човек, който притежава толкова много бенджамини, краде три милиона долара от собствения си бизнес?
Клеър усети остра болка в гърдите. Не можеше да диша. Земята отново се раздвижи под краката ѝ. Посегна да се опре на стената зад себе си. Вчера, преди да припадне, се почувства по същия начин.
— Ще ви оставя, дами, да се наслаждавате на вечерта си — каза Нолан, излезе на верандата и погледна към нощното небе. — Наистина чудесна нощ.
Лидия тресна вратата. Завъртя френската ключалка. Закри уста с две ръце. Очите ѝ бяха ококорени от страх. Двете се взираха във видеоекрана, докато Фред Нолан влачеше крака по каменните стълби и бавно се отправи към колата си.
Клеър се извърна настрани. Не бе в състояние да гледа повече, но не можеше да спре да го чува. Тихия звук от отварянето на вратата на автомобила му, резкия шум при затръшването ѝ. Грохота на двигателя. Механичния стон на сервоуправлението, когато обърна, след което зави по алеята.
Лидия отпусна ръце. Тя също дишаше тежко като сестра си.
— Какво, по дяволите, беше това, Клеър? — Погледна я шокирана. — Какво, по дяволите, дявол да го вземе?
Клеър беше изгубила дявола преди два дни.
— Не знам.
— Не знаеш? — Лидия крещеше. Гласът ѝ ехтеше, удряше се в полираните бетонени подове и отскачаше към спираловидното стълбище от метал и стъкло. — Как така, дявол да го вземе, не знаеш, Клеър? — Започна да крачи напред-назад в антрето. — Не мога да повярвам. Не мога да повярвам на нищо от това.