Клеър също не можеше да повярва. Филмите. Мейхю. Нолан. Колекцията от папки на Пол — онези, които бе намерила и не смееше да ги прочете. Ами Адам Куин? Сега ѝ бяха казали, че съпругът ѝ е бил крадец. Три милиона долара? Нолан бе изчислил парите му с няколко милиона по-малко. Той цитира само вложеното в банката. Пол не вярваше на фондовата борса. Къщата бе платена. Колите бяха платени. Нямаше причина да краде.
Клеър се засмя на себе си, това бе единственото, дето можеше да направи.
— Защо ми е лесно да повярвам, че Пол е изнасилвач, но не и крадец?
Въпросът накара Лидия да замръзне на място.
— Повярвала си ми.
— Трябваше да го сторя преди много години. — Клеър се оттласна от стената. Почувства се виновна, че е въвлякла сестра си в тази каша. Нямаше право да я излага на опасност, особено след всичко, което се бе случило. — Съжалявам, че те замесих в това. Трябва да си вървиш.
Вместо да отговори, Лидия сведе очи към пода. Дамската ѝ чанта беше от кафява кожа, с размерите на малък сак. Клеър се зачуди дали Пол нямаше снимка на момента, в който я бе купила. Някои от фотографиите очевидно бяха правени с телеобектив, но други показваха толкова близки планове, че можеше да се прочете текстът на купоните, които сестра ѝ винаги използваше в хранителните магазини.
Лидия не биваше да разбира, че Пол я бе следил. Клеър би могла да стори поне това за нея. Тя имаше седемнайсетгодишна дъщеря, чието обучение той бе плащал анонимно. Имаше приятел. Имаше ипотека. Имаше бизнес с две служителки, за които носеше отговорност. Ако научеше, че Пол бе извървял всяка нейна стъпка, щеше да се срине.
— Пепър, наистина трябва да си вървиш — настоя Клеър. — Не биваше да те моля да идваш тук.
Лидия вдигна чантата си. Преметна ремъка през рамо. Сложи ръка на дръжката на вратата, но не я отвори.
— Кога за последно си взе душ?
Клеър поклати глава. Не се беше къпала от сутринта преди погребението на Пол.
— Яла ли си? Слагала ли си нещо в устата си?
Сестра ѝ пак поклати глава.
— Просто… — Не знаеше как да го обясни. Преди няколко месеца бяха ходили на кулинарен курс и Пол не бе чак толкова зле, ала сега, щом си спомнеше съпруга си в кухнята с нож в ръка, единственото, за което можеше да мисли, беше мачетето от филмите.
— Клеър? — Явно Лидия ѝ бе задала и друг въпрос. Чантата ѝ отново беше на пода. Обувките ѝ бяха там, където ги бе оставила. — Иди си вземи душ. Ще ти приготвя нещо за ядене.
— Трябва да си вървиш — повтори Клеър. — Не биваше да те замесвам в това… това… Дори не знам какво е то, Лиди, ама е лошо. По-лошо е, отколкото можеш да си представиш.
— Досетих се вече.
Клеър изрече единствената истина, в която бе сигурна:
— Не заслужавам прошката ти.
— Не съм ти простила, но все още си ми сестра.
Осма глава
Лидия изпрати съобщение на Рик, че ще се прибере след час. Първо искаше да се увери, че Клеър ще се изкъпе и ще се нахрани, а после щеше да стои на главата ѝ, докато не се обадеше на Хелън да дойде да се погрижи за нея. Преди двайсет и четири години Лидия бе заместила майка си, нямаше намерение обаче да го прави отново.
Особено щом ФБР беше намесено.
При мисълта за Фред Нолан я обземаше страх. Мъжът очевидно знаеше неща за Пол, които не бяха известни на Клеър. Или може би сестра ѝ ги знаеше, но беше много добра актриса. В такъв случай дали я лъжеше, казвайки ѝ, че вече ѝ вярва за нападението на Пол? Ако не лъжеше, какво я бе накарало да си промени мнението? Ако лъжеше, какъв бе мотивът ѝ?
Нямаше как да отговори на тези въпроси. Потайността, която сестра ѝ демонстрираше като дете, беше ошлайфана до съвършенството, присъщо на възрастен, дотолкова, че би могла да стои пред приближаващ влак и да продължава да настоява, че всичко е наред.
Колкото повече време прекарваше със зрялата Клеър, толкова по-твърдо се убеждаваше, че тя не се бе превърнала в Майка. А в майката на Майките.
Лидия огледа кухнята със слисан поглед. Смяташе, че ще е лесно да сготви нещо на сестра си, но, както останалата част от къщата, и това помещение бе прекалено лъскаво, за да е практично. Всички уреди бяха скрити зад бляскави бели ламинирани вратички, които изглеждаха толкова евтини, че сигурно струваха милион долара. Дори плоскостта за готвене се сливаше с полираната кварцова повърхност на барплота. Цялото пространство беше отчасти кухненски шоурум, отчасти декор за „Семейство Джетсън“. Не можеше да си представи, че някой би избрал да живее тук.