Не че Клеър преливаше от живот. Хладилникът бе пълен с неотворени бутилки вино. Единствената храна беше половин кутия с яйца, чийто срок на годност изтичаше подир два дни. Лидия намери пресен хляб в един от килерите за провизии. В кухнята имаше кафемашина, която разпозна само поради етикета с надпис КАФЕМАШИНА, последван вероятно от датата на монтиране.
Ламинираната инструкция за употреба до нея определено беше дело на Пол. Лидия знаеше, че сестра ѝ не би се занимавала с нещо толкова досадно и глупаво. Натисна няколко копчета, докато машината се включи. Сложи чаша под чучура и изчака да се напълни.
— Разгадала си я — каза Клеър, беше облякла светлосиня риза и избелели дънки. Косата ѝ бе сресана назад, за да изсъхне. За първи път, откакто бе дошла, Лидия видя жена, която приличаше на сестра ѝ.
Подаде ѝ чашата с кафе.
— Изпий го. Ще ти помогне да изтрезнееш.
Клеър седна зад барплота. Задуха димящата течност да я охлади. Столовете бяха от бяла кожа и лъскав хром, с ниски облегалки, в тон с дивана и столовете в дневната, която бе отворена към кухнята. Една от стените беше изцяло от стъкло и през нея се виждаше задният двор и басейн, като че ли издълбан в огромна бяла мраморна плоча, който служеше за украса в средата на голия пейзаж.
Никоя част от тази къща не изглеждаше приветлива. Студената, пресметлива ръка на Пол прозираше зад всеки избор. Бетоненият под в антрето беше полиран до такава степен, че напомняше тъмно огледало като това в „Снежанка“. Спираловидното стълбище приличаше на задника на робот. Безкрайните бели стени караха Лидия да се чувства, сякаш бе хваната в капана на усмирителна риза. Колкото по-скоро се махнеше от тук, толкова по-добре.
Тя извади един тиган от шкафа под плоскостта за готвене. Сложи малко олио и две филии хляб.
— Яйчен хляб ли ще ми правиш? — попита Клеър.
Лидия се пребори с машиналната си усмивка, понеже сестра ѝ звучеше така, както на тринайсет. С яйчения хляб Лидия бе намерила начин да се отърве от разбиването на яйца. Просто слагаше всичко в тигана и го пържеше, докато стане готово.
— В пробация съм, защото нападнах някого — подхвърли Клеър.
Лидия едва не изтърва кутията с яйцата.
— Не бива да го наричаме нападение, но то си беше точно такова. — Тя повъртя чашата с кафе в ръцете си. — Алисън Хендриксън. Партньорката ми на тенис по двойки. Загрявахме преди играта. Разправяше, че се чувствала като оцеляла от Холокоста, понеже най-малкото ѝ дете постъпвало в колеж и най-накрая щяла да бъде свободна.
Лидия чукна две яйца и ги пусна в тигана. Вече мразеше тази кучка.
— После Алисън започна да ми разказва за някаква нейна приятелка, чиято дъщеря отишла в колеж миналата година. — Клеър остави чашата. — Умно момиче, винаги изкарвало добри оценки. В колежа обаче полудяло — взело да се чука с всички, да пропуска лекции, да пие прекалено много, все добре познатите глупави неща, които правят децата.
Лидия използва шпатула, за да размърда яйцата около хляба. Тези глупави неща ѝ бяха до болка познати.
— Една вечер момичето отишло на купон. Някой сложил руфи32 в питието ѝ. На следващата сутрин се събудила гола в мазето на къщата, в която било партито, цялата пребита и насинена, но успяла да се добере до общежитието, където съквартирантката ѝ показала видео в Ютюб с нея.
Лидия се вцепени. Кошмарите, които беше имала за Дий и ходенето ѝ в колежа, бяха все вариации на тази тема.
— Момчетата в къщата снимали всичко. Било си е групово изнасилване. Алисън знаеше подробностите, тъй като явно нямаше човек в кампуса, който да не бе гледал филма. След което ме попита: „Можеш ли да повярваш?“. Аз казах „Не“, но, разбира се, че можех да си го представя, защото хората са ужасни. Тогава тя рече: „Глупаво момиче, да се напие така в присъствието на шайка колежанчета. Нейна е вината, че е отишла на този купон“.
Клеър изглеждаше също толкова отвратена, колкото се чувстваше Лидия. Когато Джулия изчезна, хората постоянно се интересуваха защо е била в онзи бар, какво е търсила навън толкова късно и точно колко алкохол е изпила, понеже очевидно нейна била вината, че са я отвлекли и най-вероятно изнасилили и убили.
— Ти какво каза? — попита Лидия.
— В началото нищо. Бях прекалено разгневена. Но не знаех, че съм разгневена, разбираш ли?
Лидия поклати глава, защото тя винаги знаеше кога е гневна.
— Повтарях си думите на Алисън и гневът просто набъбваше и набъбваше. Усещах натиска му в гърдите си, като чайник, който е на път да заври. — Клеър събра длани. — Тогава топката прелетя над мрежата. Ясно беше, че е в нейната половина, но аз посегнах да я достигна. Помня как замахнах с ръка пред тялото си — все още имам страшен бекхенд — и видях как ракетата проряза въздуха, ала в последната секунда се оттласнах малко по-напред и стоварих ръба ѝ в коляното на партньорката си.