Клеър се извърна изненадана.
— Дори не съм си го помисляла. От полицията казаха, че върлува някаква банда, която следи некролозите и дебне за къщи, които да ограби по време на погребенията.
Лидия имаше бегъл спомен, че чу нещо подобно по новините, но все пак съвпадението бе странно.
Тръгнаха по широката пътека към гаража, който беше два пъти по-голям от къщата на Лидия. Една от вратите бе отворена. Първото, което забеляза, беше един преобърнат шкаф. После комплект счупени стикове за голф. Ръчни инструменти. Машинарии. Кутии с боя. Тенис ракети. Гаражът беше преровен и разбъркан целият.
— Това са си моите лайна — подхвърли Клеър, без да уточнява. — Крадците не са влизали тук.
— Ти си направила това?
— Знам — отвърна тя, все едно клюкареха за друг човек.
Лидия стъпваше внимателно, защото обувките ѝ бяха останали в къщата. Опря ръка върху БМВ Х5, за да преодолее съборения шкаф. Имаше красиво порше с цвят на въглен, което изглеждаше като млатено с чук. Капакът на сребристата тѐсла беше вдлъбнат. Абсолютно сигурна бе, че дори в това си състояние която и да е от тези коли щеше да изплати ипотеката ѝ.
Клеър започна без заобикалки:
— Има кабел за Thunderbolt връзка, който е изтеглен горе. Пол е направил дупка в пода, за да го включи директно в компютъра си.
Лидия погледна към тавана. Гипсокартонът беше пробит.
— Не можех да стоя повече там — заяви сестра ѝ. — Макбукът на Пол беше в багажника на тѐслата. Взех го и го сложих тук. След това извадих кабела от стената и го включих в лаптопа. — Бе останала без дъх, сякаш беше някогашното момиченце, което искаше да разкаже на Лидия нещо, случило се в училище. — Потърсих други филми на макбука. Не намерих нищо, но кой знае? Пол беше много добър по компютрите. Въпреки това никога не се опитваше да скрие каквото и да било, понеже бе сигурен, че няма да ровя. — И додаде: — Имах му доверие.
Лидия пристъпи към сребристия „Макбук Про“, поставен на работната маса. Клеър бе използвала чук, за да пробие гипсокартона. Чукът все още стоеше, забит в стената. Тънък бял кабел висеше като струна. Беше го свързала с лаптопа.
— Погледни ей там, отзад. — Сестра ѝ посочи работната маса. — Можеш да видиш лампичката на външния харддиск.
Лидия се надигна на пръсти, проточи врат. Ето я и мигащата светлина. Харддискът беше вграден в стената. Нишата бе професионално направена, до най-дребния детайл. Ако се взреше по-внимателно, щеше да възпроизведе схемата в главата си.
— Нямах представа… Всичко това… — Клеър обхвана с жест гаража. — Цялата тази постройка е проектирана така, че да скрие тайните му. — Млъкна и погледна сестра си. — Все още ли си сигурна, че искаш да видиш ония зловещи картини?
За първи път Лидия изпитваше истински трепет преди някой филм. Онова, което Клеър ѝ разказа, докато бяха в къщата, беше ужасно, ала някак си бе убедена, че видеата не може да са толкова потресаващи. Рик и Дий обожаваха филми на ужасите. Предполагаше, че няма как да са по-страховити. Но сега, след като се сблъска с мащаба на тайните на Пол, осъзна, че навярно Клеър бе права: бяха много по-потресаващи от всичко, дето можеше да си представи.
Въпреки това отговори:
— Да.
Клеър отвори лаптопа, ала го обърна така, че сестра ѝ да не гледа. Движеше пръст върху тракпада, докато не намери онова, което търсеше, и кликна отгоре.
— Тук лицето ѝ се вижда най-добре.
Лидия се подвоуми, но погледна младата жена на екрана. Тя беше прикована с вериги към някаква стена. Тялото ѝ бе цялото в рани. Кожата ѝ беше разкъсана. Изгарянията зееха като отворени кратери. Върху корема ѝ беше жигосана голяма буква „Х“, малко встрани от центъра, точно под ребрата.
Лидия усети неприятен вкус в устата си. Почти можеше да помирише изгорената плът.
— Прекалено е. — Клеър понечи да затвори лаптопа.
Сестра ѝ я хвана за ръката. Всяка фибра на тялото ѝ се противеше на чудовищните деяния, които виждаше на екрана. Почувства се зле. Обля я пот. Даже очите я заболяха. Това тук не беше като филмите на ужасите, дето бе гледала. Следите от мъчения нямаха за цел да изплашат зрителя. А да го възбудят.
— Лиди?
— Добре съм. — Гласът ѝ беше приглушен. Бе сложила ръка на устата си. Осъзна, че е толкова смазана от жестокостта, та дори не бе забелязала лицето на момичето. На пръв поглед действително приличаше страшно много на Ана Килпатрик. Пристъпи по-напред. Наведе се и едва не докосна с нос екрана. До лаптопа имаше лупа. Използва я, за да види по-отблизо.
— Аз също не мога да преценя — изрече накрая. — Искам да кажа, да, наистина прилича на Ана, но доста момичета на тази възраст си приличат. — Не каза на сестра си, че всичките приятелки на Дий изглеждаха по един и същ начин. Остави лупата. — Какво смятат в полицията?