— Пепър.
Лидия излезе от гаража. Вместо да се отправи към алеята, тръгна към къщата. Тя също си бе имала работа с ченгета. Те бяха акули, търсещи кръв, а според онова, което току-що бе чула, Клеър притежаваше две кутии с плячка в кабинета си, които можеха да разкарат агент Фред Нолан от живота им.
Девета глава
Клеър се отпусна в мекия стол в кабинета си, докато наблюдаваше сестра си да преравя колекцията от папки на Пол. Лидия изглеждаше решена да издири още потресаващи подробности, но Клеър чувстваше, че се задушава под тежестта на всяко ново разкритие. Не бе в състояние да повярва, че само преди два дни беше гледала как ковчегът на съпруга ѝ потъва в земята. Тялото ѝ можеше да бъде положено до неговото. Чувстваше кожата си изсъхнала. Усещаше неприятен студ в костите си. Дори мигането беше истинско изпитание, защото изкушението да затвори очи бе прекалено голямо, за да му се съпротивлява.
Тя погледна към бърнърфона в ръката си. В 12,31 на обяд Адам беше отговорил на съобщението ѝ относно файловете с кратко „Добре“.
Клеър нямаше представа какво означава това „добре“. Флашката го чакаше в пощенската кутия. Дали той не пазеше крайния си отговор за след като видеше какво има на нея?
Остави телефона на страничната масичка. Чувстваше се смазана от всички тези въпроси без отговори и гневна, че вместо да тъгува за съпруга си, поставяше под съмнение собствения си здрав разум, че го беше обичала толкова дълго време.
Лидия определено нямаше подобни скрупули. Тя седеше на пода и преглеждаше пластмасовите кутии, изражението ѝ бе същото като на всяка хелоуинска вечер, която бяха прекарвали като деца. Беше подредила цветните папки по имена пред себе си. Цветовете съответстваха на годините, което означаваше, че през последните шест Пол бе плащал за следенето на осемнайсет жени.
Или може би повече.
Клеър не беше споделила със сестра си, че това вероятно бе само върхът на айсберга. Докато бяха в гаража, си спомни за склада в мазето под къщата. Беше забравила за това помещение, защото го бе виждала само веднъж, когато се нанесоха. Навярно щеше да прозвучи невероятно на Лидия, но мазето беше огромно. Имаше кино, фитнес, съблекалня със сауна и парна баня, стая за масаж, винарска изба, стая за билярд с билярдна маса и пинбол машина, апартамент за гости с баня, кухня за кетъринг до асансьора, зареден бар и дневна, която можеше да побере без никакъв проблем двайсет души.
Странно ли беше, че не си спомни за този склад с размерите на килия?
Пол бе прекалено подреден, за да бъде наречен вехтошар, но обичаше да пази разни неща. Клеър винаги беше смятала, че колекционерството му се дължи на факта, че бе загубил всичко, когато родителите му бяха починали, ала сега съзираше доста по-зловеща мотивация. Съпругът ѝ беше направил рафтове там долу, за да държи на тях многото пластмасови кутии с папки, които бе започнал да пълни още в Обърн. След като се настаниха в къщата, Пол ѝ беше показал артефактите от ранните им години — първата картичка, която му подари за рождения ден, бележка, надраскана на листче, на която за първи път му бе написала думите „Обичам те“.
По онова време Клеър смяташе колекцията му за нещо изключително мило и симпатично, но сега единственото, за което можеше да мисли, бяха десетките кутии. Три жени годишно за последните осемнайсет години означаваше още петдесет и четири папки, изпълнени с още петдесет и четири неописуеми зверства.
Една папка обаче Лидия никога не биваше да види. Сестра ѝ бездруго беше достатъчно разстроена от съдържанието на останалите. Ако разбереше, че Пол бе правил същото и с нея, нямаше да има връщане назад.
— Добре ли си? — Лидия вдигна поглед от доклада, който четеше. — Искаш ли да си легнеш?
— Супер съм — отговори Клеър, но клепачите ѝ тежаха. Тялото ѝ беше толкова изморено, че ръцете ѝ трепереха. Някъде бе чела или чула, че престъпниците винаги си лягали, след като признаели престъпленията си. Явно потулването на злодеянията, които бяха извършили, отнемаше толкова голяма част от енергията им, че разкриването на истината им носеше дълбок и сладък сън.
Нима се беше изповядала пред Лидия? Или просто бе споделила бремето си?
Клеър затвори очи. Дишането ѝ стана по-тежко. Беше будна — все още чуваше как сестра ѝ алчно разгръща страниците, — ала постепенно се унасяше и усети как се потапя в съня. Нямаше нищо друго освен фрагменти от един типичен ден. Седеше на бюрото си и плащаше сметки. Свиреше на пианото. Намираше се в кухнята и правеше списък на продуктите, които трябваше да купи. Обаждаше се на познатите си, за да събере пари за благотворителна акция за коледни играчки. Разглеждаше обувките в шкафа в опит да си подбере тоалет, с който да отиде на обяд.