— Ти ли си запазила стената на татко? — попита Клеър.
— Не, беше във втората кутия.
Разбира се, че беше там.
Клеър коленичи. Стената осмисляше живота на баща ѝ толкова много години. Отчаянието му все още се излъчваше от всяко парченце хартия. Ветеринарното училище го бе научило да си води подробни бележки. Сам беше записвал всичко, което бе прочел, чул или видял със собствените си очи в полицейските доклади и свидетелските показания, докато случаят не се беше запечатал в ума му както храносмилателната система на куче или признаците за котешка левкемия.
Клеър взе едно късче хартия, изписано от ръката на баща ѝ. През последните две седмици от живота си Сам Каръл имаше слаба парализа след лекия удар. Прощалната му бележка едва се четеше. Бе забравила как изглеждаше оригиналният му почерк.
— Как се наричаше това? — попита тя.
— Методът на Палмър. — Лидия бе застанала зад нея. — Всъщност си беше левичар, но го бяха накарали да използва дясната си ръка.
— И с мен сториха същото.
— Заставиха те да носиш ръкавица, за да използваш дясната си ръка. Мама беше бясна, когато научи.
Клеър седна на пода. Не можеше да спре да докосва единствените неща, останали от баща ѝ. Той бе държал тази снимка на някакъв мъж, който говорил с друг мъж, който имал сестра, която може би знаела нещо за Джулия. Беше взел този кибрит от „Манхатън“, бара, където Джулия бе видяна за последно. Беше си нахвърлял бележки върху това меню от „Грит“, нейния любим вегетариански ресторант. Беше се взирал в тази снимка на Джулия, облегната на велосипеда си.
Клеър също се вторачи в нея. В коша на кормилото имаше сива федора на райета. Дългата руса коса на сестра им се спускаше по раменете ѝ на меки къдрици. Носеше черно мъжко сако и бяла риза, купища сребърни и черни гривни на лявата си китка и бели дантелени ръкавици, понеже беше краят на 80-те години на миналия век и всяко момиче по онова време копнееше да прилича на Синди Лоупър или на Мадона.
— Ще ми се да вярвам, че Пол е пазил всичко това, защото е смятал, че един ден може да искам да го видя.
Лидия се наведе над Клеър. Посочи снимката на Джулия.
— Тук е с моя медальон. Отпред има курсивно „Л“.
Сестра им беше с това бижу, когато изчезна.
— Винаги крадеше нещата ти — спомни си Клеър.
Лидия я удари по рамото.
— А ти крадеше моите.
На Клеър изведнъж ѝ хрумна нещо.
— Дали Пол е имал папка и за мен?
— Не.
Изгледа сестра си и се зачуди дали не я лъжеше по същата причина, поради която тя лъжеше нея.
— Имаш ли представа какво се е случило с дневника на татко? — попита Лидия. Сам бе започнал да си води дневник, когато Хелън го остави, понеже не му беше останал никой, с когото да споделя. — Няма го в кутиите на Пол.
— Може би мама го е прибрала? — Клеър сви рамене. По времето на смъртта на баща си се чувстваше толкова отдалечена от него, че не поиска нищо от личните му вещи. Едва по-късно се сети за очилата му, книгите му или колекцията от вратовръзки с животни, които ѝ се щеше да вземе.
— Чела съм дневника му — призна пред Лидия. — Може би защото се опитваше да го скрие от мен. Браво на Пол, че не правеше така. — Тя се облегна на стената. — Последното, което прочетох, бе писано около шест месеца преди да умре. Беше оформено като писма до Джулия. Неща, които помнеше от детството и юношеството ѝ. Как всички се бяхме променили без нея. Оказа се, че татко доста се е интересувал от нас. Знаел е точно какво правим.
— Боже, надявам се да не е било така.
— Двамата с мама са продължавали да се срещат. Дори и след като тя се омъжи повторно.
Лидия кимна.
— Знам.
Клеър видя още една снимка на Джулия, за която бе забравила. Изръмжа, докато се надигаше на колене, за да я достигне. Преди пет години си беше скъсала менискуса и имаше чувството, че той постоянно си търси оправдание, за да се скъса отново.
— И твоите колене ли са зле като моите?
— Не и колкото на Алисън Хендриксън.
— Имаш право. — Клеър се взря в снимката. На нея Джулия се печеше на моравата отпред в син бански костюм от две части. Розовата ѝ кожа лъщеше от бебешко олио. Навярно Лидия е била зад фотоапарата. Никога не разрешаваха на Клеър да се пече с тях. Или да излиза с тях. Или да диша близо до тях. — Боже, виж колко е червена цялата. Вероятно щеше да хване всякакви видове рак на кожата.
— Миналата година ми махнаха едно петно. — Лидия посочи носа си.