Изведнъж Клеър изпита благодарност към сестрите си, че я бяха пренебрегвали.
— Обзалагам се, че щеше да има тонове деца.
— Бъдещи млади републиканци.
Клеър се засмя. Джулия се преструваше, че я боли коремът, за да си остане вкъщи и да гледа новините около аферата „Иран-Контра“36.
— Щеше да обучава децата си у дома, та да не им бъдат промивани мозъците от публичната образователна машина.
— И щеше да ги кара да ядат много соя, та да не им увисват тестисите.
Клеър прегледа някои от бележките на баща си.
— О, не, тя нямаше да има момчета. Това би означавало да се предаде пред патриархата.
— Дали щеше да се ваксинира?
Клеър избухна в лаещ смях, защото още през 1991 година Джулия се съмняваше в добронамереността на фармацевтичната индустрия.
— Какво е това? — Тя вдигна някакви документи, прихванати с телче, от Окръжния съд на Оукоуни.
Лидия се надвеси над листовете и присви очи.
— Това е нотариален акт за собственост в Уоткинсвил.
Пол беше израснал в този град, който се намираше близо до Атънс. Клеър отгърна на втората страница, за да види името и адреса на законния собственик.
— Бъкминстър Фулър — произнесе Лидия, тъй като, разбира се, вече го бе прочела. — Защо името ми звучи познато?
— Той беше любимият архитект на Пол. — Клеър ѝ подаде документите, повече не можеше да ги гледа. — Пол е израснал във ферма в Уоткинсвил. Каза ми, че всичко било продадено, когато родителите му починали.
Лидия се изправи. Взе очилата си за четене и айпада на сестра си от кухнята и отново се настани до нея.
Клеър усети да я залива вълна от погнуса, която съпътстваше откриването на поредната лъжа на Пол.
Лидия си сложи очилата и започна да пише на айпада. Сестра ѝ се вторачи в облегалката на белия кожен диван. Искаше ѝ се да го съдере с нокти. Искаше ѝ се да натроши дървената рамка, да намери няколко клечки кибрит и да изгори цялата шибана къща.
Не че тя щеше да изгори. Пол беше инсталирал най-добрата жилищна противопожарна система, която градският строителен инспектор бе виждал.
— Онлайн архивите съдържат сведения за десет години назад, но жилищните данъци на Бъкминстър Фулър са платени до днес — обясни Лидия.
Клеър се замисли за картината в кабинета на Пол, изобразяваща къщата от детството му. Беше прекарала часове в работа над нея, за да улови всички сенки и ъгли правилно. Той бе плакал, когато му я подари за годишнината им.
— Пол каза, че човекът, който купил имота, съборил къщата, та да може да обработва земята — сподели тя.
— Някога била ли си там, да се увериш, че действително е така?
— Не. — В интерес на истината неведнъж го беше молила да отидат. В крайна сметка бе уважила решението му да не ходят. — Пол каза, че е прекалено болезнено за него.
Лидия отново насочи вниманието си към айпада. Този път Клеър я гледаше какво прави. На екрана излезе Гугъл Ърт. Въведе уоткинсвилския адрес. Веднага се появиха акри изорани полета. Тя увеличи мащаба. В имението се виждаше малка къща. Клеър лесно разпозна дома от детството на Пол. Белите дъски бяха наредени вертикално, а не напречно. Хамбарът беше съборен, но на алеята имаше кола. В големия заден двор, който отделяше къщата от обработваемата земя, бе монтирана детска люлка.
— Няма изглед от улицата — отбеляза Лидия. — Пътят дори няма име. Смяташ ли, че е дал имението под наем?
Клеър отпусна глава в шепите си. Вече нищо не знаеше.
— Има телефонен номер. — Лидия отново стана, за да вземе мобилния си телефон от барплота, но сестра ѝ я спря.
— Използвай бърнърфона. На стола в кабинета ми е.
Лидия изчезна в коридора. Клеър се загледа в задния двор. Прозорците бяха замътени от влага. От басейна се носеше мъгла. Щеше да се наложи да изключи нагревателя. Така или иначе, рядко използваха басейна през зимата. Може би трябваше да го покрие. Или да го напълни с бетон. Поддържането на мрамора чист си беше истински ад. През лятото терасата се нагряваше толкова много, че винаги си обуваше сандали, иначе рискуваше да получи изгаряне трета степен. Пол беше проектирал басейна да бъде красив, а не практичен.
Клеър не можеше да се сети за по-добра метафора за съвместния им живот.
Взе айпада. Сателитната снимка на имението на Бъкминстър Фулър беше направена през летните месеци. Полето зад къщата бе изпълнено с лозя. Малката едноетажна постройка все още имаше същата бяла фасада, която Клеър толкова внимателно се бе опитала да пресъздаде в картината за годишнината им с Пол. Дъски и летви, беше ѝ обяснил съпругът ѝ — големи, вертикални дъски и по-малки летви, които да прикриват пролуките. Покривът беше от яркозелени асфалтови керемиди. Дворът бе добре поддържан. Люлката в задния двор изглеждаше здрава и компактна — две неща, които Пол винаги се бе стремил да постигне в една конструкция.