Клеър поне знаеше, че съпругът ѝ не я е излъгал за катастрофата, при която бяха загинали родителите му. Той не обичаше да говори за нея, но тя бе чула подробностите от майка си. Въпреки всичките трийсет хиляди студенти, които посещаваха Джорджийския университет, Атънс си беше малък град и главната библиотека, както всяка библиотека в Америка, бе центърът на общността. Онова, което Хелън не можеше да прочете във вестниците, го бе научила от местните слухове.
Семейство Скот се прибирали у дома от църковна служба, когато някакъв тир ударил парче лед и се отклонил от лентата си на магистрала „Атланта“. Бащата на Пол бил обезглавен. Майка му живяла още няколко секунди. Поне така твърдели свидетелите. Чули я да крещи, докато пламъците поглъщали колата.
Пол се страхуваше изключително много от огън. Това беше единственото, което го плашеше. Погребалните му инструкции изрично гласяха, че не трябва да бъде кремиран.
— Какво има? — попита Лидия. В ръката си държеше бърнърфона.
— Просто си мислех за погребалните инструкции на Пол. — Те не бяха ламинирани, но си приличаха с всички други инструкции, които той ѝ предоставяше. Клеър беше намерила листа в бюрото си, в една папка с надпис: В СЛУЧАЙ НА СПЕШНОСТ.
Държеше да бъде погребан в семейния парцел. Искаше надгробен камък, който да е подобен по размер и вид на тези на родителите му. Не желаеше грим или гел за коса, или да бъде балсамиран, или тялото му да бъде изложено като някакъв манекен, понеже ненавиждаше ритуалите, които съпровождаха смъртта. Само искаше Клеър да му избере някой приятен костюм и хубави обувки, въпреки че какво значение имаше дали щеше да носи обувки — хубави или лоши, — а и как съпругата му щеше да разбере дали въобще са му ги сложили, или не?
Последната молба в списъка беше сърцераздирателна: Пол настояваше да бъде погребан с венчалната халка и пръстена си от гимназията. Клеър се чувстваше ужасно, защото, макар да желаеше да удовлетвори всички искания на съпруга си, не бе в състояние, тъй като двата пръстена бяха откраднати от Змията.
— Клеър? — Лидия ѝ подаде телефона. Вече беше набрала номера, посочен на името на Бъкминстър Фулър.
Сестра ѝ поклати глава.
— Ти го направи.
Лидия включи на високоговорител. Звъненето озвучи стаята, отскачаше от празните стени. Клеър затаи дъх. Не знаеше какво да очаква, докато на обаждането не бе отговорено.
Чу се щракване като от стар телефонен секретар, пробудил се за живот. Записът не беше много добър, но гласът определено принадлежеше на Пол.
— Свързахте се с жилището на семейство Фулър. Ако търсите Бък…
Клеър сложи ръка на гърлото си. Знаеше какво ще последва, нали тяхното собствено съобщение бе записано по същия сценарий.
Весел женски глас допълни:
— … или Лекси!
Пол довърши:
— Моля, оставете съобщение…
От говорителчето на бърнърфона се разнесе продължително бипкане.
Лидия затвори.
— Лекси. — Клеър почти изплю думата. Онази жена звучеше по-млада от нея. И по-щастлива. И по-глупава, което щеше да е утеха, ако Клеър не беше толкова обзета от ревност.
Тя се изправи. Започна да крачи из стаята.
— Клеър…
— Дай ми минутка.
— Не бива наистина да…
— Млъкни. — Завъртя се на пети и тръгна в обратната посока по дължината на помещението. Не можеше да повярва. После си каза, че трябва да повярва, защото в този ужасен момент от нейния живот какво значение всъщност имаше?
Лидия взе айпада в скута си. Наведе се над клавиатурата.
Клеър не преставаше да крачи от единия край на дневната до другия. Наясно беше, че гневът ѝ не е насочен в правилната посока, но неведнъж бе доказала, че е напълно неконтролируем.
— Не намирам Лекси Фулър, Алекс Фулър, Александра Фулър… — докладва Лидия. — Нищо в градските архиви. — Продължи да пише. — Ще пробвам в Мадисън, Огълторп…
— Не. — Клеър притисна ръце о стената, искаше ѝ се да събори къщата. — Какво ще стане, като я открием? Какво ще направим?
— Ще ѝ кажем, че съпругът ѝ е мъртъв.
— Защо непрекъснато се опитваш да прехвърлиш проблемите ми на други хора?
— Не си права.
Клеър знаеше, че е права, ала не ѝ пукаше.
— Значи просто ще потропам на вратата на тази Лекси и ще се представя. Ако тя не ми каже да си го начукам, каквото аз определено бих сторила на нейно място, ще ѝ река, о, в добавка към факта, че Пол е полигамен, също така е крадец, а вероятно и изнасилвач и със сигурност преследвач, и е гледал филми, в които жени са измъчвани и убивани? — Клеър се оттласна от стената и отново започна да крачи нервно. — Повярвай ми, не ѝ трябва да знае всичко това.