— Ти не би ли искала да знаеш?
— Твърдо не. — Тя се изненада от решителността си. Спомни си първия път, в който седна пред компютъра на Пол.
Червено хапче/синьо хапче.
Ако можеше да се върне назад във времето, щеше ли да избере да живее в неведение? Даже в крайна сметка Адам да ѝ бе казал за откраднатите пари, филмите и файловете вероятно щяха да си останат дълбока тайна. Тя щеше ли да претърси склада в мазето? Пол беше онзи, който изпитваше емоционална привързаност към глупавите любовни бележки и билетите за първия филм, дето бяха гледали заедно. Вече бе решила, че не може да живее в къщата мечта на съпруга си без него. Би могла да се премести в по-малко жилище, навярно в някоя кооперация в центъра. Лесно можеше да си представи как другият ѝ Аз се обажда на фирма, която да унищожи всичко, вместо да плаща, за да го пази на склад или премести.
— Пол пътуваше ли често по бизнес дела? — попита Лидия.
Клеър поклати глава.
— Само за по няколко дни и обикновено ме вземаше със себе си. — Искаше ѝ се да изрече онова, което се прокрадна в главите и на двете, когато видяха люлката. — Ако има дете, значи е доста скапан баща.
— Уоткинсвил се намира на по-малко от петнайсет минути от препълнен със студентки кампус — подхвърли Лидия и изчака сестра ѝ да се обърне към нея. — Ами ако има още папки? Още жени?
Въображението на Клеър беше стигнало до по-мрачни места.
— Има ли мазе в онази къща?
Лидия не се помръдна няколко секунди. После отново започна да пише на айпада. Клеър коленичи до нея. Сестра ѝ изтегли данъчните регистри за имота в Уоткинсвил. Следеше с пръст написаното, четейки:
— Еднофамилна къща. Дървена облицовка. Построена през 1952-ра. Климатична инсталация. Градска канализация. Септична система. Няма таванско помещение. Мазе — също няма. — Лидия погледна към сестра си. — Няма мазе.
Клеър се свлече на пода. Зарея поглед навън. Слънчевата светлина обезцветяваше и бездруго безцветната стая.
— Маскираният… не е Пол. Познавам тялото му.
— Адам ли е?
Въпросът блъсна Клеър подобно удар в сърцето. Адам беше със същия ръст като маскирания мъж. Имаше същия цвят на кожата. Що се отнасяше до останалото, нямаше представа. Тя не беше влюбена в Адам Куин. Не бе прекарала часове легнала до него, не бе докосвала и целувала кожата му, не бе запомнила тялото му.
— Чукахме се три пъти. Никога не сваляхме всичките си дрехи. Винаги бяхме прави.
— Колко романтично. — Лидия остави айпада. — Сигурна ли си, че гласът на телефонния секретар е на Пол?
Клеър кимна, не можеше да сбърка мекия южняшки тембър на съпруга си.
— Какво трябва да направим? — попита, ала бързо се коригира: — Исках да кажа, какво трябва да направя аз?
Лидия не отговори. Просто се взираше в задния двор по същия начин, както и Клеър преди малко.
Сестра ѝ се присъедини към нея и отнесено се загледа в самотната катерица, която подскачаше около басейна и пиеше солена вода от него. Въпросът какво трябваше да направи беше доста сложен, защото отговорът зависеше от това дали иска да научи повече. А то далеч надхвърляше червено хапче/синьо хапче. Означаваше да обели пословичния лук.
Двете сестри се стреснаха, когато телефонът иззвъня.
Клеър провери бърнърфона, но екранът беше празен.
— Не е мобилният ми — каза Лидия.
Телефонът иззвъня втори път. Клеър пропълзя до безжичната слушалка на масата до дивана. Отекна трето иззвъняване. Започна да изпитва добре познатото чувство за гадене още преди да чуе гласа на Фред Нолан.
— Клеър — поде той, — радвам се, че те хванах.
Гласът му беше силен и ясен като църковна камбана. Тя държеше слушалката така, че и Лидия да може да чува.
— Мисля да се възползвам от офертата да разговарям с теб и адвоката ти — изрече Нолан.
Тъпанчетата на Клеър започнаха да туптят от собственото ѝ сърцебиене.
— Кога?
— Какво ще кажеш за днес?
— Днес е неделя. — Едва сега осъзна какъв ден е. Почти цяла седмица беше минала от убийството на Пол.
— Сигурен съм, че имаш достатъчно пари, за да платиш таксата на Полковника за уикендите — отвърна Нолан.
Полковника. Така викаха на Уин Уолас, адвоката, дето помогна на Клеър да се размине с обвинението в нападение. Пол го наричаше Полковника, защото беше същият тип арогантен тъпак като героя на Джак Никълсън в „Доблестни мъже“.
— Клеър?
Откъде Нолан знаеше прякора, който те бяха измислили? Дали Пол не беше използвал Полковника, за да се отърве от обвинението в присвояване?
— Ало?