Клеър погледна към Лидия, която клатеше толкова енергично глава, че навярно щеше да си докара някоя травма.
— Къде? — попита накрая.
Нолан ѝ каза адреса.
— Ще бъда там след два часа. — Тя прекрати разговора. Върна слушалката обратно в гнездото. Когато отлепи ръка от нея, видя, че дланта ѝ е оставила потно петно.
— Смяташ ли да му дадеш файловете? — попита Лидия.
— Не. Нямам намерение да ходя на срещата. — Клеър се изправи. — Отивам в Атънс.
— Какво? — Лидия също се изправи. Последва сестра си до антрето при задния вход. — Току-що каза на Нолан, че…
— Майната му на Нолан. — Клеър взе дамската си чанта. Пъхна крака в тенис обувките. Не знаеше защо, но се налагаше да види Лекси Фулър. Нямаше намерение да говори с нея или да хвърли бомба в живота ѝ, просто искаше да зърне другата жена със собствените си очи.
— Виж, Лидия, наистина оценявам…
— Млъквай. Идвам с теб. — Сестра ѝ изчезна навътре в къщата.
Клеър провери пощенската кутия на видеоекрана до вратата. Обърнската флашка все още бе там. Часът беше 9,13 в тази неделна сутрин. За хубаво или за лошо Адам Куин спеше? Или може би бе предпочел някой друг да мине да вземе USB драйва? Дали Джейкъб Мейхю не беше тръгнал за насам? Дали Фред Нолан щеше да приеме неявяването ѝ след два часа за умишлено подвеждане на федерален агент? Щеше ли да прекара нощта в собственото си легло, или ѝ бе отредено през следващите няколко години да бъде в затвора?
Лидия се върна с дамската си чанта. В едната ръка държеше айфона си, а в другата бърнърфона.
— Аз ще карам.
Клеър реши да не спори, защото сестра ѝ беше по-голяма и винаги тя трябваше да кара. Отвори задната врата и я остави отключена. По този начин направо канеше крадците да се завърнат. Даже щеше да им сложи курабийки на прага, ако имаше време.
Изключи тѐслата от контакта. Ключовете ѝ бяха на работната маса, където ги бе оставила. Прибра ги в чантата си и влезе в колата. Лидия се качи зад волана. Намести си седалката. Настрои си огледалата. Намръщи се при вида на светещия седемнайсетинчов тъчскрийн, който се намираше в средата на таблото.
— Колата е електрическа, нали? — Лидия звучеше раздразнена. Новите неща я изнервяха. — Атънс е на един час разстояние.
— Наистина? Не бях забелязала при единайсетте милиарда пъти, в които съм карала точно тази кола до къщата на мама и обратно. — Така беше поне докато мониторът на глезена не бе ограничил придвижванията ѝ. — Може ли все пак да тръгваме?
Лидия продължаваше да изглежда раздразнена.
— Къде влиза ключът?
— Натисни спирачката, за да я включиш.
Тя изпълни нареждането.
— Включена ли е? Даже не я чувам.
— На триста години ли си? — подигра ѝ се Клеър. — Господи боже, това е просто кола. Дори баба Джини може да се оправи с нея.
— Беше доста грубо от твоя страна. — Лидия включи на скорост. Видеоекранът превключи на камерата за задно виждане. Тя изпръхтя от отвращение, докато даде на заден и обърна.
Портата в края на алеята беше отворена. На Клеър ѝ се струваше, че са минали десет години, откакто бе седяла в лимузината с майка си и баба си. Опита се да си спомни как се чувстваше тогава. Чистата ѝ, ненакърнена мъка беше такъв лукс.
Имаше друга жена в Уоткинсвил, която вероятно изпитваше същото чисто чувство на тъга. Пол го нямаше от почти цяла седмица. Навярно онази се бе обаждала в болници, полицейски участъци, магистрални служби и на всеки, който би я изслушал. И всеки — след като направеше кратко проучване — щеше да ѝ каже, че Бъкминстър Фулър, бащата на геодезичния купол, е починал през 1983-та.
Клеър се запита каква ли история беше измислил Пол, за да обясни отсъствията си пред жената. Пътуващ търговец. Правителствен агент. Работник на нефтена платформа. Пилот.
Съпругът ѝ се бе сдобил с разрешение за пилот в колежа. Имаше право да кара леки самолети, което значеше, че винаги когато наемеха чартърен полет, той се наместваше в кокпита и започваше да си говори с пилота за посока на вятъра и алтиметри. Клеър съжаляваше бедния човечец, който трябваше да държи самолета в небето.
Следваше ли да съжалява Лекси Фулър? Имаше ли право да я остави в неведение относно Пол? Клеър прекрасно знаеше какъв ад е да научиш истината. Би ли могла да причини това на друго човешко същество?
Може би Лекси вече бе разбрала за нея. Може би малката кучка нямаше нищо против да споделя чужд съпруг, да отглежда копелето — или копелетата му, — докато той си живееше с друга съпруга.
Клеър затвори очи. Мислеше ужасни неща за тази жена. Превръщаше Лекси в чудовище, а вероятно Пол ги бе заблудил и двете. Дори Лекси да бе съучастничка в полигамията, едва ли имаше представа за гнусните лайна, в които беше нагазил.