— Диадична цялост — би ѝ казал съпругът ѝ. — Човешкият мозък е склонен да допуска, че ако има жертва, трябва да има и злодей.
Така ли се възприемаше тя в момента, като една от жертвите на Пол?
— Клеър? — Лидия бе отпуснала ръце върху волана. — Мисля, че се нуждаем от повече информация.
Мисълта накара Клеър да се свие.
— Какво искаш да кажеш?
— Градските онлайн архиви обхващат само последните десет години. Винаги ли Пол е притежавал къщата?
— Има ли някакво значение?
— Просто се чудя дали няма други госпожи Фулър.
Клеър се вторачи в пътя. Проблемът с Лидия беше, че тя неизменно мислеше най-лошото за Пол.
— Смяташ, че ги е заравял в задния двор?
— Не съм казала подобно нещо.
— Не се налага да го правиш. — Клеър опря глава на дланта си. Не искаше Лидия да бъде тук, но не можеше да си представи да върши всичко това сама. Беше забравила колко е дразнещо да имаш сестра.
Лидия даде мигач, за да излезе на магистралата. Междувременно, в знак на примирие, подхвърли:
— Татко мразеше да шофира в неделите.
Клеър се усмихна, макар и против волята си. Докато баща ѝ я учеше да шофира, я беше предупредил, че неделята е най-опасният ден за пътуване. Обясни ѝ, че тогава хората са изморени и кисели от седенето в църквата часове наред в стегнатите си дрехи, и когато биват пуснати най-накрая, се изнасят като прилепи от ада.
— Какво търсеше в „Макдоналдс“ вчера? — попита Лидия.
Клеър ѝ каза истината.
— Чудех се дали ще е неучтиво, ако повърна в тоалетната, без да си поръчам нищо.
— Мисля, че са свикнали. — Лидия ускори в бързата лента. Въпреки че се оплакваше толкова много от колата, явно се наслаждаваше на шофирането. — Как смяташ, че ще постъпи Нолан, след като не се появиш в кабинета му?
— Зависи. Ако онова, което прави, е законно, ще пусне заповед за арестуването ми. Ако не е, ще започне да ми звъни отново или ще отиде в къщата.
— Ти остави вратата на гаража отворена. Просто трябва да влезе и да разгледа лаптопа на Пол.
— Нека го направи. — Клеър не виждаше смисъл да крие филмите. Тя беше тази, която ги предаде на полицията. — Същото важи и в този случай. Ако Нолан е там законно, то тогава ще има заповед за претърсване. Ако не е, може да вземе харддиска и да си го навре в задника.
— Може би ще бъде там, когато Адам дойде за флашката.
— Чудесно. Могат да гледат филмите заедно и да си направят по една чекия.
Лидия не се засмя.
— Може ли да те попитам нещо?
Клеър изгледа сестра си. Тя не беше от хората, които искаха разрешение.
— Питай.
— С какво се занимаваш по цял ден? Имаш ли някаква работа или нещо друго?
Клеър усети намека във въпроса. Вероятно Лидия предполагаше, че по цял ден само седи, нагъва бонбони и харчи парите на Пол. Ако трябваше да бъде честна, понякога правеше тъкмо това, имаше обаче случаи, в които вършеше полезни неща.
— Доброволка съм в доста начинания. В приют за бедни. В кухня за бедни. В много социални дейности. — Все едно изброяваше всичко онова, което бе важно за баща ѝ. — Помагах в „Проект «Невинност»“ за известно време, но дойде един случай, касаещ Бен Карвър. — Бен Карвър беше единият от двамата серийни убийци, които се изгавриха с баща ѝ. — Учих френски и немски. Все още свиря на пиано. Кося тревата, ако има нужда и ако не е прекалено горещо. Играех тенис по три-четири часа на ден, само че поради някаква причина вече никой не иска да играе с мен. — Обърна се към Лидия: — При теб как е?
— Работя. Прибирам се у дома. Спя. Ставам и пак работя.
Клеър кимна, сякаш не беше в течение.
— Излизаш ли с някого?
— Не точно. — Лидия изпревари един бавно движещ се мерцедес. — Мама знае ли, че си говорила с мен? — Въпросът изглеждаше спонтанен, ала суровият ѝ тон я издаде.
— Не ѝ казах — призна си Клеър. — Но само защото бях разстроена и смятах, че ако ѝ се обадя, щеше да го усети по гласа ми и да ме накара да ѝ разкрия истината.
— Каква истина?
— Че не си лъгала и самият факт, че не си лъгала, означава, че Пол е лъгал, което значи, че осемнайсетгодишният ми брак е представлявал една голяма лъжа, а съпругът ми е бил психопат.
Лидия завря брадичка във врата си, ала този път си наложи да държи устата си затворена.
— Не съм ти се извинила за всичко, което сторих — осъзна Клеър.
— Не, не си.
— Съжалявам — изрече тя, но думата изглеждаше мижава пред онова, дето искаше да вложи в нея. — Трябваше да ти повярвам. — Знаеше, че нямаше как да стане. Не можеше да си представи вариант в онзи момент от живота си, при който да повярва на Лидия. — Макар и да не ти повярвах, не биваше да те оставям да си отидеш.