Лидия беше извърнала глава. Подсмръкна.
Клеър погледна към ръката на сестра си. Не знаеше дали е редно да я докосне.
— Съжалявам, Пепър. Изоставих те. Накарах мама също да те изостави.
— Не можеш да накараш мама да направи нещо, което самата тя не желае.
— Не съм много сигурна. — За първи път Клеър осъзна последствията от стореното. Тя не просто бе изрязала Лидия от живота си. Беше я прокудила от онова, което бе останало от семейството им. — Мама беше ужасена, че трябва да изгуби още едно дете. Знаех го и постъпих егоистично, защото ти бях страшно ядосана. Накарах я да направи избора на Софи37. — Помисли си, че това беше единствената ситуация, в която този израз можеше да намери някакво приложение. — Сгреших. Толкова много съжалявам за всичко, което ти причиних. Което причиних на нашето семейство.
— Е — Лидия изтри сълзите си, — в мен беше голяма каша тогава. Онова, дето каза, е истина. Крадях от всички вас. Лъжех през цялото време.
— Но никога не би излъгала за нещо подобно и трябваше да си дам сметка. — Клеър се засмя при това омаловажаване на фактите. — Явно не съм съзирала доста неща.
Лидия преглътна, за да възпре напиращите сълзи.
Клеър не знаеше какво друго да каже. Че се гордее със сестра си, задето се е отказала от наркотиците и се е измъкнала от дълбоката бедност? Че дъщеря ѝ е красива, умна и невероятна? Че очевидно приятелят ѝ я боготвори? Всичко, което бе разбрала за Лидия, произлизаше от папките на частните детективи на Пол.
А това означаваше, че макар Клеър да бе разголила мрачната, прогнила душа на своя брак, сестра ѝ все още не ѝ беше доверила истината за собствения си живот.
— Така. — Лидия явно искаше да смени темата. Махна с ръка към тъчскрийна. — Това чудо има ли радио?
— Може да възпроизведе всяка песен, която пожелаеш. — Клеър докосна необходимата иконка. — Просто кажи силно и ясно какво искаш да слушаш и то ще бъде намерено в интернет и възпроизведено.
— Невероятно.
— Добре дошла при единия процент38. — Клеър раздели дисплея. Отново се почувства като развълнуваното хлапе в салона на „Тѐсла“, което превърташе различните екрани. — Можеш да четеш имейлите си, да проверяваш колко мощност ти остава, да сърфираш в интернет.
Изведнъж млъкна. Когато докосна иконката, системата зареди последната страница, която Пол бе разглеждал. Feedly.com беше новинарски агрегатор39, който работеше на подобен принцип като известията в Гугъл, но с новинарски статии.
Пол беше въвел само едно име в търсачката.
Лидия попита:
— Какво има?
— Отбий.
— Защо?
— Отбий.
Тя въздъхна тежко, но изпълни нареждането. Колата се разтресе от хоризонталната релефна маркировка, докато спираше в аварийната лента.
— Какво има? — попита отново.
— Пол е настроил известията на новини за Ана Килпатрик. Последното е отпреди две минути.
Лидия грабна дамската си чанта и извади очилата.
— Какво чакаш?
Клеър чукна с пръст върху най-скорошното известие — един линк от Канал 2, филиал на Ей Би Си в Атланта.
Най-горе на страницата имаше черна рамка за поточно видео. Течеше червена лента с надпис: „НА ЖИВО! Извънредни новини за случая с Ана Килпатрик!“. Едно въртящо се колелце показваше, че видеото се зарежда. Клеър включи звука. Двете зачакаха, очите им не се отлепяха от колелцето.
Тѐслата се разклати, когато кафяв камион на Ю Пи Ес мина покрай нея.
— Това отнема цяла вечност — негодуваше Лидия.
Най-накрая видеото се зареди, но нямаше много за гледане. Капитан Мейхю стоеше на някакъв подиум. Конгресмен Джони Джаксън, който никога не пропускаше възможност да се появи в медиите, бе застанал зад него, леко вдясно, за да бъде в обсега на камерата. Двамата бяха обърнали очи към затворената врата отстрани. Виждаха се проблясъци от светкавици на фотоапарати и се долавяше надигащото се недоволство на нетърпеливите репортери.
Един глас зад кадър обяви:
— Казаха ни, че родителите са пристигнали в сградата преди пет минути. — Репортерът направи резюме на изчезването на Ана Килпатрик, стигайки до намирането на колата ѝ на паркинга на Ленъкс Мол.
Клеър си спомни пресконференциите, които семейството ѝ даваше. Тогава имаше само три новинарски станции и срещите с медиите се устройваха в малкото фоайе на шерифството. На двете с Лидия им бяха казали да изглеждат съкрушени, но не чак толкова. Хелън се притесняваше, че похитителят на Джулия ще види другите ѝ две дъщери и ще поиска да отвлече и тях. Шерифът ги бе посъветвал да насочват коментарите си към Джулия, защото той непреклонно вярваше, че тя се намира в някой западнал хотел и се спуква от смях при вида на родителите си, които се правят на глупаци по вечерните новини.