Виждаш ли, миличка?
В крайна сметка Бен Карвър знаеше нещо за теб.
Десета глава
Лидия стоеше пред Арката в центъра на Атънс. Гледаше телефона си. Презареди търсачката. Нямаше нови подробности за Ана Килпатрик. Това не пречеше на новинарските сайтове да бълват историята ѝ безспир. Дояха пресконференцията за всяка частица емоция, която можеха да изстискат. Избликът на Елинор беше във фокуса на всички медии. Ем Ес Ен Би Си, „Фокс“, Си Би Ес, Ей Би Си и Ен Би Си бяха зарязали неделните сутрешни политически обобщения. В Си Ен Ен бяха поканили психиатър, който да коментира психическото състояние на Елинор и Боб Килпатрик. Фактът, че докторът никога не беше срещал родителите на мъртвото момиче или че изобщо не бе работил по случай, в който дете е било отвлечено и убито, не му пречеше да говори като квалифициран експерт по национална телевизия.
Лидия беше много по-квалифицирана да определи психическото им състояние. Шестнайсетгодишната им дъщеря бе мъртва. Измъчвана, жигосана и изоставена на Белтлайн — пародия на спортна пътека, която повече приличаше на ловен район, свърталище на престъпници. Вероятно в момента семейство Килпатрик търсеха най-бързия начин да се присъединят към единственото си дете.
Може би през цялото време бяха предполагали, че Ана е мъртва, ала да мислиш, че е истина, и да получиш фактическо потвърждение са две коренно различни неща. Бяха разпознали тялото ѝ. Бяха видели разложението ѝ. Дали беше по-добре, че научиха точно какво се е случило, пред алтернативата да си останат само с ужасите, въртели се в главите им?
Също като семейство Каръл и те бяха хванати между чука и наковалнята.
Лидия избърса потта от челото си. Температурата бе паднала през нощта, но на нея ѝ беше горещо, навярно поради шока или стреса, или комбинацията от двете. Изкачи каменните стъпала, водещи до металната Арка, която стоеше на входа на Северния кампус от времето на Гражданската война. Баща им бе разказвал как след футболни мачове я увивали с тоалетна хартия. Джулия беше арестувана тук по време на протест срещу първата война в Персийския залив. В последната нощ от живота си тя бе минала заедно с приятелите си покрай Арката на път към „Манхатън“.
След Манхатън Кафе повече не я видяха.
Лидия искаше да е до дъщеря си. Искаше да я вземе в обятията си и да я целува по главата по начина, по който Дий ѝ позволяваше само ако бе болна или тъжна. Когато беше бебе, обожаваше да я прегръщат. Гърбът постоянно я болеше да я носи из кухнята, докато готвеше, или да я държи на бедрото си, докато переше. След като Рик се появи, Дий се просваше отгоре им като одеяло — краката ѝ бяха в неговия скут, а главата в този на майка ѝ. Двамата с Лидия се поглеждаха един друг и се усмихваха, защото имаха такова чудесно малко момиченце между тях. Лидия изпитваше невероятно облекчение, понеже единствено в тези моменти, когато беше достатъчно близо до дъщеря си, за да чува дишането ѝ, знаеше, че Дий е в безопасност.
Отпусна глава в шепите си. Затвори очи. В съзнанието ѝ изникна образът на Елинор Килпатрик, беше прогорил всяка гънка на мозъка ѝ. Начинът, по който майката крещеше с болезнена настоятелност. Обладаното ѝ изражение. „Х“-ът, който бе изрисувала от лявата страна на корема си.
Очевидно Елинор беше десничарка. Трябваше да се пресегне пред корема си, за да очертае „Х“. Не бе избрала случайно тъкмо това място.
Лидия погледна към Брод Стрийт. Клеър седеше на маса отвън в „Старбъкс“, където я беше оставила. Бе изпънала гръб като войник и се взираше в празното пространство. Имаше отнесения поглед на кататоничка. Спокойствието ѝ бе някак си изнервящо. Винаги бе толкова трудна за разгадаване, ала точно сега беше направо непроницаема.
Лидия се отправи натам. Трийсетте метра помежду им нямаше да ѝ помогнат по магически начин да разчете мислите на Клеър. Тръгна да пресича „Брод“, като спря в средата, макар да нямаше никакво движение. „Джорджия“ бяха били „Кентъки“ миналата вечер. Градът, потънал в сън, се възстановяваше след победата. Тротоарите бяха лепкави от разлята бира. Улиците — пълни с боклуци.
Клеър не вдигна поглед, когато Лидия седна на масата, но попита:
— Изглежда ли ти различно?
— Прилича ми на търговски център на открито — отвърна сестра ѝ, защото кампусът се беше променил от старомоден южняшки университет в разрастващ се корпоративен бегемот. — Превърнал се е в предградие.
— Единственото, което се е променило, е дължината на каки панталоните.