Не беше осъзнала, че въпросът се върти в главата ѝ, докато Клеър не ѝ поднесе този отговор.
— Сигурна ли си?
— Намира се в покрайнините на Обърн. Един ден ме заведе да видя кампуса. Не знаех защо иска да отиде. Ненавиждаше всяка минута, която бе прекарал там. Като стигнахме в училището, разбрах, че желае да ме разведе, което бе хубаво, понеже обичах да ме развеждат, но то беше интернат, много малък и много религиозен, и изключително строг.
Лидия бе изминавала разстоянието от Обърн до Атънс много пъти.
— Джулия изчезна около единайсет часа вечерта в понеделник. От тук до Обърн са само три часа.
— Пол е бил на петнайсет години. Нямал е шофьорска книжка, камо ли кола, а и в интерната проверяват момчетата по два-три пъти на вечер. Повечето от тях биват изпращани в такива заведения, защото родителите им не могат да ги контролират.
— Затова ли Пол е бил там?
— Каза ми, че е спечелил стипендия. — Клеър сви рамене. — Като да не е лишено от смисъл. Баща му е бил във флота по време на войната във Виетнам. Пол имал намерение да върви по стъпките му, за да може да си плати колежа, докато не прочел някаква книга за архитектура и не променил решението си.
Лидия не вярваше на това.
— Пол беше наистина много умен. Може би гениален. Ако е искал да постъпи във Военноморския флот, е щял да отиде в подготвителното училище на Военноморската академия46 или в това на „Уест Пойнт“, а не в някакъв ултрастрог, консервативен християнски интернат насред Задник, Алабама.
Клеър затвори очи за момент. Кимна в знак на съгласие.
— Сигурна ли си, че не се е измъквал? — попита Лидия.
— Абсолютно сигурна — отговори сестра ѝ. — Имал е перфектно поведение. Снимката му стоеше във витрината с трофейни купи пред кабинета на директора, така че няма начин да е кръшкал от часовете или да е наказван за напускане на кампуса, а и пролетната ваканция е започвала седмица по-късно.
— Откъде знаеш?
— Знам, защото е ходил в космическия център „Кенеди“, за да наблюдава изстрелването на совалката. Имало е някакъв технически проблем и тя не е излетяла. Виждала съм снимки. Пол пред голям банер с дата на него и празната установка в далечината. Помня, че датата беше през втората седмица на март заради…
— Джулия. — Лидия погледна отново към жената с метлата. Тя почистваше столовете и подреждаше масите.
— Онзи противен тип, заради когото арестуваха татко, все още управлява мястото — подхвърли Клеър.
Лидия помнеше как майка им разказа за ареста с нейния библиотекарски глас, гневен шепот, който можеше да смрази горещ пламък.
— Странно е, че татко ми липсва повече, когато съм с теб — каза Клеър. — Навярно понеже си единствената, с която мога да говоря за него.
Вратата на „Старбъкс“ се отвори. Група хлапета се изсипа на тротоара. Всяко от тях носеше чаша с димящо кафе. Видимо страдаха от махмурлук, припряно търсеха цигарите си.
Лидия стана от стола.
— Да се махаме от тук.
Тѐслата беше паркирана пред „Тако Стенд“. Тя погледна през прозорците на ресторанта. Мястото бе доста обновено. Столовете бяха с подплата. Масите изглеждаха чисти. Имаше диспенсъри за салфетки, а не ролки евтина хартия.
— Ще отидем до къщата, нали? — попита Клеър.
— Предполагам.
Лидия не знаеше какво друго да направи, освен да придружи сестра си. Седна отново на шофьорското място. Натисна спирачката, за да стартира двигателя. На Рик щеше да му е интересно да научи подробности за колата. За тъчскрийна. За вибрирането на волана, ако пресечеш жълтата линия. Смяташе да използва тази информация, за да го умилостиви, защото като му разкажеше с какво се бяха захванали двете, щеше съвсем основателно да получи шибан пристъп.
— Върни се на магистрала „Атланта“. — Клеър въведе адреса на Фулър на тъчскрийна. — Сещам се, че танцувах на „Love Shack“47 с Джулия на едно от коледните партита на мама и татко. Ти спомняш ли си? Беше три месеца, преди тя да изчезне.
Лидия кимна, макар че умът ѝ продължаваше да е при Рик. За съжаление, връзката им не беше от онези, в които партньорите крият разни неща един от друг. Казваха си всичко, независимо от последствията. Навярно щеше да спре да ѝ говори. Може би това ненормално пътуване щеше да е капката, която да накара чашата да прелее.
— От тук е минавала Джулия. — Клеър посочи през Арката към „Хил Комюнити“, където бе живяла сестра им през първата година от обучението си. — Общежитията вече са климатизирани. Мама казва, че имат безплатна кабелна и безжичен интернет, фитнес и кафене.
Лидия прочисти гърлото си. Допреди малко се притесняваше, че Рик ще ѝ е бесен, а сега тя му беше бясна, че щеше да ѝ казва какво да прави, което си беше чиста лудост, тъй като разговорът не се бе състоял в действителност, а само в нейната глава.