— Манхатън Кафе все още съществува — додаде Клеър. — Сега е напълно различно заведение.
— Мама все още ли извървява пътя на всяка годишнина?
— Така мисля. Не говорим много по темата.
Лидия задъвка върха на езика си. Искаше ѝ се да попита дали двете въобще говорят за нея, но се страхуваше от отговора.
— Чудя се какво не ѝ е наред — каза Клеър.
— На мама?
— На Лекси Фулър. — И се изви на седалката, за да се обърне с лице към Лидия. — Очевидно Пол ме е избрал заради Джулия. Бях толкова уязвима, след като изчезна. Бил е притеглен от трагедията ми. Не разбираш ли?
Лидия не беше разбрала досега.
— Когато се срещнахме за първи път, се престори, че не знае нищо за Джулия, но, естествено, не е било така. Родителите му живееха на петнайсет минути път от мястото, на което изчезна тя. Все пак фермата не е била откъсната от света. Баща му е бил сезонен работник в кампуса на университета. Майка му — счетоводителка в града. Плакати със снимка на Джулия бяха разлепени навсякъде. Вестниците писаха надълго и нашироко. Всички в Обърн бяха запознати със случая. Имаше доста студенти от Атънс. Ти беше там. Видяла си всичко това. Не бяхме казали на никого, но хората научиха.
— Тогава защо му повярва, че не знае нищо?
— Дълбоко в себе си се съмнявах. Просто си мислех, че се опитва да бъде любезен, понеже това беше един вид клюка. — Клеър облегна глава на седалката. — Този е единственият случай, за който се сещам, когато не съм му повярвала за нещо.
Лидия намали, щом джипиесът я предупреди за наближаващ завой. Странно, ала не изпитваше удоволствие от факта, че Клеър най-накрая бе съзряла проблема, който тя забеляза преди осемнайсет години. Може би сестра ѝ беше права. Лидия бе видяла тъмната страна на Пол, защото той бе решил да ѝ я покаже. Ако онова в колата никога не се беше случило, напълно вероятно бе през всичките тези години да го приема като дразнещия зет, който поради някаква причина правеше сестра ѝ щастлива.
А той очевидно бе правил Клеър щастлива. Поне докато беше жив. Като знаеше как действа копелето, навярно стремежът да се добере до нея се бе зародил много преди двамата да се запознаят. Нямаше да се учуди, ако някъде имаше дебела папка за Клеър Каръл. Дали Пол беше в Обърн, защото знаеше, че тя ще последва Лидия в университета? Дали не работеше като преподавател по математика по програмата „Мат Лаб“ само защото бе разбрал, че Клеър има проблеми с тригонометрията?
Лидия все още помнеше въодушевлението, с което сестра ѝ разказа за мъжа, когото е срещнала в допълнителните часове по математика. Пол беше намерил идеалния път към психиката на Клеър — не възхваляваше външния ѝ вид, както бе свикнала да правят всички още от детството ѝ. Възхваляваше ума ѝ. И то по такъв начин, сякаш бе единственият мъж на планетата, прозрял, че тя притежава нещо повече, което да предложи, освен лицето си.
Лидия отби колата на банкета на пътя. Плъзна лоста на „Паркиране“. Обърна се към Клеър и ѝ каза онова, дето трябваше да сподели с нея от самото начало:
— Имам седемнайсетгодишна дъщеря.
Сестра ѝ изглеждаше изненадана, но очевидно причината не беше тази, за която Лидия мислеше.
— Защо ми го казваш сега?
— Ти знаеш. — Идеше ѝ да се срита отзад, задето е толкова глупава, а след това ѝ се прииска да повърне, понеже самата мисъл, че Пол е плащал на някакъв непознат да я следи, беше изключително обезпокоителна. — Защо не ми каза, че Пол има папка и за мен?
Клеър погледна настрани.
— Опитвах се да те предпазя. Смятах, че ако разбереш какво е вършил, ще…
— Ще те изоставя, както ти ме изостави?
Клеър си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.
— Права си. Всеки път, в който си казвам, че трябва да стоиш настрана от всичко това, си намирам причина да те задържа още малко, защото искам голямата ми сестра да оправи нещата. — Погледна към Лидия. — Съжалявам. Съзнавам, че звучи банално, но съм искрена.
Лидия не желаеше поредното ѝ извинение.
— Какво друго знаеш за мен?
— Всичко — отвърна Клеър. — Всичко, каквото и за останалите жертви на Пол.
Жертва. Ако засегнеше тази струна още малко, Лидия щеше да се нуждае от отдушник.
— Знаеше ли за тях? — попита тя.
— Нямах никаква представа. За нито една, изобщо.
— Колко дълго ме е следил?
— Почти от момента, в който спряхме да си говорим.
Лидия видя живота си да преминава като мълния пред очите ѝ. Не хубавите мигове, а срамните. Всеки път, в който излизаше от супермаркета с открадната храна, скрита под блузата ѝ, защото не можеше да си позволи да купи нищо. Или когато сменяше чиповете на дрехите в магазините, понеже искаше Дий да има готините дрешки, които всички популярни момичета носеха. Лъжите, дето бе изричала, че чекът е в пощата, че парите за наема са забравени в службата, че заемите скоро ще бъдат изплатени.