— Уголеми го? — Лидия усети как устата ѝ става суха като шкурка. — Не беше автофокус?
— Не, уголеми картината така, че да се вижда всичко от талията нагоре.
— Някой трябва да стои зад камерата, за да уголеми образа.
— Знам — отвърна Клеър и Лидия прецени по мрачното ѝ изражение, че тази възможност не ѝ е убягнала.
— Лекси Фулър? — подхвърли, защото съзнаваше, че ако спомене Пол като предполагаем активен участник, Клеър щеше да бъде сломена окончателно. — Това ли си мислиш, че Лекси е била зад камерата?
— Не знам, но филмите следват един и същ сценарий, така че можем да допуснем, че в последния за Ана Килпатрик лицето ѝ е увеличено.
Лидия подбираше думите си внимателно.
— Наистина ли смяташ, че ако тази Лекси е била зад камерата по време на убийство, ще се изповяда, че е съучастница, и ще ти даде записа?
— Имам чувството, че щом я видя, щом погледна в очите ѝ, ще разбера дали е замесена, или не.
— Защото ти нямаш равна в преценяването на хората?
Клеър не обърна внимание на забележката.
— Маскираният мъж е някъде наоколо. Навярно се оглежда за следващата си жертва. Ако Лекси Фулър знае кой е той, може би ще помогне да го спрем.
— Нека си изясним нещо: да речем, че накараш Лекси Фулър да ти даде копие от филма, в който смяташ, че е заснето убийството на Ана Килпатрик. Да оставим настрана факта, че по този начин Лекси се признава за виновна. На кого ще го предоставиш? На Мейхю? На Нолан?
— Мога да го кача в Ютюб, стига някой да ми покаже как да го направя.
— Ще го свалят за две секунди, ФБР ще те арестува за разпространение на неприлични материали и Нолан ще свидетелства срещу теб. — Лидия се сети за много по-ужасна заплаха. — Да не мислиш, че маскираният просто ще остави нещата така?
Клеър продължаваше да се взира в пътя. Гърдите ѝ се надигаха и спускаха учестено. Изражението ѝ излъчваше същата тревожна съсредоточеност, която Лидия бе доловила в кафенето.
— Ами ако преди двайсет и четири години две жени са имали информация за Джулия — кой я е отвлякъл, какво точно се е случило — и са запазили мълчание, понеже са се страхували да се намесят?
Лидия се опита да отговори честно:
— Предполагам, че бих ги разбрала, на първо място е трябвало да мислят за собствената си безопасност.
— Ама ти се отнасяш със страхотно разбиране към всичко, така ли? — Клеър поклати глава, вероятно защото познаваше добре Лидия и знаеше, че не е такава. — Спомни си какво стори неведението с татко. Желаеш ли самоубийството на Боб Килпатрик да ти тежи на съвестта? Желаеш ли да носиш страданието на Елинор Килпатрик на плещите си? — Тонът ѝ бе станал пронизващ. — Нямам какво да губя, Лиди. Буквално нищо. Нямам деца. Нямам никакви приятели. Котката ми е мъртва. Притежавам къща, в която не искам да се прибирам. Има социални служби, които да се погрижат за баба Джини. Мама ще оцелее, тя винаги оцелява. Пол беше мой съпруг. Не мога просто да загърбя всичко. Трябва да разбера. Не ми остана нищо друго в живота, освен да науча истината.
— Не драматизирай, Клеър. Все още имаш мен.
Думите увиснаха между тях като тежки балони. Сериозно ли говореше Лидия? Дали беше тук заради нея, или просто искаше да докаже, че през цялото време е била права за Пол?
Ако това целеше, нямаше смисъл да продължава повече.
Лидия затвори очи за момент. Опита се да си подреди мислите.
— Ще отидем до къщата.
— Сега кой драматизира? — Клеър звучеше също толкова раздразнена, колкото се чувстваше сестра ѝ. — Не искам да го правиш. Не си поканена.
— Жестоко. — Лидия провери огледалата, преди да излезе на пътя. — Така или иначе, няма да влизаме.
Клеър не си сложи колана. Записука предупредителен сигнал.
— Смяташ да скочиш от движеща се кола ли?
— Може би. — И посочи напред. — Това трябва да е.
Къщата на Фулър се намираше на трийсетина метра от лъскав сребрист пожарен кран. Лидия натисна спирачката. Остави колата да се движи по инерция покрай бялата постройка, облицована с дъски. Покривът беше нов, но тревата в двора бе зимно кафява. Бурени се подаваха от пукнатините в алеята. Потъмнели и изметнати от атмосферните влияния листове шперплат стояха заковани на вратите и прозорците. Дори пощенската кутия беше махната. Самотният ѝ стълб стърчеше като счупен зъб в пастта на алеята.
Лидия очакваше да види всякакви неща тук, само не и подобна гледка.
Клеър също се изуми.
— Изоставена е.
— И то от доста време. — Шперплатът бе започнал да се бели. Боята се лющеше от вертикалните дъски. Улуците бяха запушени.
— Обиколи наоколо — нареди Клеър.