Пътят не беше натоварен. Не бяха виждали друга кола, откакто Лидия зави преди десетина минути. Тя даде напред, назад и пак напред към къщата.
— Отбий по алеята — каза сестра ѝ.
— Това е частна собственост. Не искаме да ни гръмнат.
— Пол е мъртъв, така че фактически е моя собственост.
Лидия не беше особено сигурна, ала все пак отби. Нещо зловещо лъхаше от къщата на Фулър. Колкото повече се приближаваха, толкова по-неудържимо се засилваше притеснението ѝ. Всяка костица в тялото ѝ крещеше да се връщат.
— Не ми се струва редно.
— А как трябва да ти се струва?
Лидия не отговори. Гледаше към големия катинар на ролетната врата на гаража. Къщата беше изолирана. Нямаше друга на километри от тук. Бе заобиколена от огромни дървета. Задният двор беше дълъг около петнайсет метра, а отвъд него се простираха акри с празни бразди, които чакаха да бъдат засети през пролетта.
— Имам револвер — сподели Лидия. Като съден престъпник, можеше да влезе в затвора за притежание на оръжие, но беше самотна майка, която живееше в доста съмнителни квартали, когато помоли един мъж в службата да ѝ намери патлак. — Зарових го под задната веранда, след като се нанесохме в къщата. Трябва да работи все още. Сложих го в полиетиленова торбичка с цип.
— Нямаме време да се връщаме. — Клеър барабанеше с пръсти по крака си, докато обмисляше положението. — Има един магазин недалеч от Лъмпкин, където продават оръжия. Можем да купим пистолет и ще бъдем тук отново след трийсет минути.
— Ще те проверят.
— Мислиш ли, че някой прави истински проверки? Масовите убийци си купуват картечници и достатъчно боеприпаси, за да сринат двайсет училища, и никой не обръща внимание.
— Все пак…
— Мамка му, все забравям, че съм в пробация. Сигурна съм, че моят инспектор е вкарал името ми в системата. Къде са тия от Националната асоциация на притежателите на огнестрелно оръжие48, когато са ти нужни?
Лидия погледна часовника си.
— Трябваше да се срещнеш с Нолан преди час. Вероятно вече издава БОЛО за теб.
— Първо ще приключа тук, преди да съм се отказала. — Отвори вратата и слезе от колата.
Лидия изпусна низ от ругатни. Клеър се качи по стълбите на предната веранда. Помъчи се да надникне през пролуките в шперплата, който покриваше прозорците. Поклати глава към сестра си, когато отново слезе. Вместо да се върне в колата, заобиколи къщата.
— Проклятие. — Лидия извади мобилния телефон от дамската си чанта. Можеше да прати съобщение на някого, че са тук. И какво? Рик щеше да се паникьоса. Не трябваше да намесва Дий. Би могла да направи пост в бюлетина на родителите на учащите в академията „Уестърли“, но Пенелопи Уорд навярно щеше да наеме частен хеликоптер и да долети до Атънс, за да разбере какво става.
Тогава на Лидия щеше да ѝ се наложи да обяснява защо седи в колата като някоя страхливка, докато по-малката ѝ сестра се опитва да проникне в тайната къща на мъртвия си съпруг.
Излезе от автомобила. Заобиколи на бегом къщата. Задният двор беше завзет от висока до кръста трева. Стабилната люлка бе покрита с мъх. Земята пукаше под краката ѝ. Бурите още не бяха дошли от Атланта. Растителността беше суха като подпалки.
Клеър стоеше на малка веранда. Бе подпряла крак на стената, а пръстите ѝ бяха проврени под шперплата, закован на задната врата.
— Няма мазе, само малко пространство, колкото да пропълзиш.
Лидия можеше и сама да види това. Клеър беше изритала капака за празното пространство под къщата. По-малко от шейсет сантиметра деляха пръстта от подовите греди.
— Какво правиш?
— Прецаквам си маникюра. В багажника на тѐслата има кози крак.
На Лидия не ѝ оставаше нищо друго, освен да се върне при колата. Вдигна капака и се натъкна на тайното скривалище на Макгайвър. Аптечка. Храна и вода за спешни случаи. Две електрически одеяла. Светлоотразителна жилетка. Стъргалка за лед. Куфарче с инструменти. Сигнални ракети. Чувалче с пясък. Празна газова бутилка, макар че колата беше електрическа. Два светлоотразителни триъгълника. Голям кози крак, с който човек можеше да отнесе нечия глава.
Не кози крак, а истински лост за разбиване. В единия край имаше гигантски чук и остър нокът. В другия — извит ръб. Това чудо си го биваше, беше от солидна стомана, около шейсет сантиметра дълго и тежащо близо пет килограма.
Лидия не се запита защо Пол шофираше с подобен инструмент в багажника и докато заобикаляше къщата, се стараеше да не мисли за мрачната шега, която Клеър подхвърли, че е възможно да има и други заровени госпожи Фулър в обраслия заден двор.
Сестра ѝ продължаваше да се опитва да махне шперплата. Бе успяла да провре пръстите си между листа и рамката на вратата. Кожата ѝ беше разранена. По потъмнялото дърво имаше кръв.