— Разкарай се. — Лидия изчака Клеър да отстъпи и промуши плоската част на лоста в цепнатината. Изгнилото дърво се забели като обвивка на банан. Сестра ѝ сграбчи ръба и отпра шперплата.
Вратата беше като на всяка друга кухня, която Лидия бе виждала. От тънко дърво, със стъкло в горната част. Натисна дръжката. Беше заключено.
— Отдръпни се. — Клеър взе козия крак и разби стъклото. Прокара лоста около рамката, за да се увери, че всички парчета са паднали, след което пъхна ръка и отключи.
Лидия знаеше, че е прекалено късно, ала реши да попита:
— Сигурна ли си, че искаш да направиш това?
Клеър ритна вратата. Влезе в кухнята. Включи осветлението. Енергоспестяващите крушки оживяха.
Изглежда, нямаше никой, но Лидия все пак извика: „Ехо?“. Изчака няколко секунди и повтори: „Ехо?“.
Макар да не получи отговор, я прониза чувството, че къщата е готова да изкрещи всичките си тайни.
Клеър стовари козия крак на кухненската маса.
— Толкова е странно.
Лидия знаеше какво има предвид сестра ѝ. Кухнята приличаше на чисто нова, на кухня мечта от края на 80-те години на миналия век. Плотовете от бели плочки все още бяха в чудесно състояние, въпреки че фугите вече жълтееха. Шкафчетата бяха в цвят на орех с бели вратички и чекмеджета. Белият хладилник работеше. Газовата печка бе сякаш съвсем нова. Плочките на пода бяха наредени в паркетна шарка, като фалшиви червени и кафяви тухли. Нямаше мръсотия в ъглите, нито трохи около шкафчетата. В интерес на истината се забелязваше много малко прах по повърхностите. Кухнята изглеждаше чиста. Къщата бе запечатана, но въздухът в нея не беше застоял. Даже миришеше на препарат за почистване.
— Имам чувството, че семейство Хъкстейбъл49 ще влязат всеки момент — каза Лидия.
Клеър бутна препарата за съдове и гъбата в мивката като отегчена котка. Започна да отваря шкафчетата. Издърпа чекмеджетата докрай и те паднаха на пода. Приборите издрънчаха. Грил комплектът и щипките също. Пръстите ѝ още кървяха. Всяка повърхност, която докоснеше, почервеняваше.
— Искаш ли да ти донеса аптечката от колата? — попита Лидия.
— Не искам нищо, принадлежало на Пол.
Клеър влезе в съседното помещение, което очевидно е било дневна. Шперплатът на прозорците и на входната врата спираше всякаква светлина. Тя палеше лампите по масите, минавайки покрай тях. Лидия видя голям диван и фотьойл за двама, кресло и вграден в шкаф стар телевизор, който по-скоро приличаше на част от обзавеждането. Над него, върху дървен рафт, имаше видео. Часовникът не светеше, както при другите видеа, които бе виждала. До устройството бяха наредени видеокасети. Тя ги разгледа. Всички филми бяха от 80-те. „Батман“. „Принцесата булка“. „Блейд Рънър“. „Завръщане в бъдещето“.
На килима се забелязваха дълбоки следи от наскорошно минаване с прахосмукачка. Лидия прокара пръсти през прахта на масата зад дивана. Вероятно не беше чистено от около седмица, горе-долу от времето, когато умря Пол.
— Той идваше ли често в Атънс?
— Явно е идвал. — Клеър изваждаше видеокасетите и проверяваше дали отговарят на обложките. — Работеше по много часове. Можел е да дойде тук и да прекара цял ден, без дори да разбера.
— Би ли могла да провериш джипиеса в колата?
— Виж. — Клеър бе намерила телефонния секретар на масата до дивана. Изглеждаше направо старинен, от онзи тип с две касети — една за изходящите съобщения и една за входящите обаждания. Червеният LED индикатор показваше, че има четири съобщения. До апарата бе оставена касета, на чийто етикет пишеше МАРИЯ. Клеър отвори гнездото за изходящите съобщения. На етикета пишеше ЛЕКСИ.
— Две различни касети — констатира Лидия. — Мислиш ли, че е някакъв код? Обаждаш се и едната ти казва, че е безопасно, а другата — че не е?
Вместо да гадае, Клеър натисна бутона за получаване на съобщенията. Секретарят изщрака и оживя. Първото съобщение се състоеше само от статичен шум, последван от тежко дишане. Разнесе се продължително бипкане, после се стартира второто съобщение. Същата работа, докато не дойде четвъртото. Лидия долови изпъшкване от другата страна на линията. Спомни си, че Клеър бе тази, която изпъшка след края на записа на телефонния секретар.
Навярно сестра ѝ също бе разпознала звука. Натисна копчето да спре апарата. Огледа се наоколо.
— Запазил е всичко както си е било — каза Клеър и Лидия разбра, че има предвид Пол. — Родителите му са умрели през деветдесет и втора. Някъде през януари. Гарантирам ти, че тогава тук е изглеждало по същия начин.