Тяло, помисли си Лидия. Още една жертва. Още едно мъртво момиче.
Клеър заговори с нисък, равен глас:
— Искам да ми дадеш телефона си. Ще използвам камерата, за да заснема помещението, а ти ще излезеш на пътя и по бърнърфона ще се обадиш на ФБР. Не на Нолан. Звъни на номера във Вашингтон.
— Какво видя?
Клеър поклати глава. Цялата беше пребледняла. Изглеждаше болна.
— Клеър?
Отново поклати глава.
— Има ли тяло?
— Не.
— Какво тогава?
Тя продължи да клати глава.
— Стига ме размотава. Кажи ми какво има вътре.
Клеър стисна по-силно вратата.
— Видеокасети. VHS.
Лидия усети неприятен вкус в устата си. VHS. Не DVD. Не дигитални файлове. Видеокасети.
— Колко?
— Много.
— Колко много?
— Прекалено.
Лидия намери достатъчно сили в себе си, за да пристъпи напред.
— Искам да видя.
Клеър запречи вратата.
— Това е местопрестъпление. Тук е умряла Ана Килпатрик. Не можем да влизаме.
Лидия усети ръката на сестра си върху своята. Не помнеше как бе тръгнала по коридора към онова, което тя се мъчеше да скрие от нея, но сега се намираше достатъчно близо, за да долови металическия мирис на съсирена кръв.
Зададе единствения значим въпрос:
— От кога са видеокасетите, от кои години?
Клеър пак поклати глава.
Лидия почувства, че гърлото ѝ се превръща в бодлива тел. Опита се да избута сестра си настрани, ала тя не се помръдна.
— Махни се от пътя ми.
— Не мога да те пусна…
Лидия сграбчи ръката ѝ. Хватката ѝ беше по-силна, отколкото искаше, а след това и другата ѝ ръка се стрелна напред и двете се сборичкаха. Заблъскаха се из коридора по същия начин, по който се бяха били някога за дреха, книга или момче.
Трите години разлика във възрастта винаги се оказваха в полза на Лидия, ала този път и едни допълнителни петнайсетина килограма ѝ помогнаха да надделее. Блъсна Клеър толкова силно, че тя се препъна и политна назад. Опашната ѝ кост се удари в пода. Изпухтя, когато въздухът ѝ бе изкаран.
Лидия прескочи сестра си. Клеър се опита да я хване за крака, но не успя.
Лидия отвори вратата на гаража.
Част от една от стените беше заета от дървени рафтове. Осем реда, от пода до тавана, всеки около два метра и половина широк и трийсетина сантиметра висок. Видеокасетите бяха подредени плътно една до друга. Цветните им картонени кутии ги разделяха на секции. На всеки от етикетите бе написана поредица от числа. Лидия вече знаеше кода.
Датите стигаха до 80-те години на миналия век.
Тя пристъпи вътре. Тялото ѝ трепереше, имаше чувството, че стои прекалено близо до ръба на стръмна скала. Краката ѝ бяха омекнали. Ръцете ѝ не я слушаха. Отново се потеше. Костите ѝ вибрираха под кожата. Сетивата ѝ бяха изострени.
Чу Клеър да плаче зад нея. Усети острата миризма на белина. Вкуса на страх на езика си. Погледът ѝ се закова върху шестте касети, заели почетно място на средния рафт. Те бяха прихванати със зелена ластичка, съответстваща на картонените им кутии. Почеркът беше ъгловат и ясен. Числовата поредица бе лесна за дешифриране, след като Лидия знаеше ключа:
0-1-3-9-0-9-4-1
03-04-1991
Март 4-ти, 1991.
Единайсета глава
Клеър отвори уста, за да каже на Лидия да не докосва нищо, но думи така и не излязоха, защото вече нямаше никакъв смисъл. Знаеше от секундата, в която видя стената от видеокасети, че няма връщане назад, както и че всичко това е неизбежно. Пол не беше обсебен от нея без причина. Не беше перфектен съпруг без причина. Не бе манипулирал живота на всички без причина.
През цялото време Клеър бе отказвала да съзре онова, което се намираше пред очите ѝ.
Може би затова не беше шокирана. Или може би вече бе изгубила способността да се шокира, понеже всеки път, в който си помислеше, че е видяла най-лошото от съпруга си, нещо ново се появяваше на повърхността и тя биваше смазвана не само от ужасните му деяния, но и от собствената си упорита слепота.
Нямаше как да разбере какво изпитва Лидия. Сестра ѝ стоеше напълно неподвижна в средата на студения гараж. Ръката ѝ посегна към шестте видеокасети, ала спря на милиметър от тях.
— Четвърти март хиляда деветстотин деветдесет и първа — изрече на глас.
— Знам. — Погледът на Клеър бе залепнал за етикетите в момента, в който отвори вратата.
— Трябва да ги изгледаме.
Клеър отново не ѝ каза, че не бива. Имаха толкова много причини да се махнат от тук. И толкова много причини да останат.
Червено хапче/синьо хапче.
Всичко това вече не беше философско упражнение. Искаха ли да научат какво се бе случило с Джулия, или не?