Очевидно Лидия бе взела своето решение. Раздвижи се бавно. Хвана зелените видеокасети с две ръце. Обърна се и изчака сестра ѝ да се отмести.
Клеър я последва в дневната. Облегна се на стената, докато Лидия зареждаше касетата във вехтото видео. Бе избрала последната от поредицата, защото тя беше единствената от значение.
Нямаше дистанционно за нищо. Лидия натисна един бутон, за да включи телевизора. Кинескопът изпука. Картината избледня и замига, сякаш се сипеше сняг. Тя завъртя копчето за звука, да намали статичния шум. Конзолата имаше две копчета — едно за VHF и едно за UHF. Пробва канал три. Зачака. Опита канал четири.
Екранът стана от мигащ отново черен.
Лидия положи палец върху големия оранжев бутон, на който пишеше ПУСНИ. Погледна към Клеър.
Червено хапче? Синьо хапче? Наистина ли искаш да знаеш?
После сякаш чу гласа на баща си: Има неща, които не можеш да забравиш.
Може би предупреждението на Сам я притесняваше най-много, тъй като вече бе гледала другите филми. Знаеше, че има сценарий на мъченията, на които бяха подлагани момичетата, знаеше също и какво щеше да види на последната видеокасета, онази, която Лидия бе поставила във видеото.
Джулия Каръл, деветнайсетгодишна, гола и прикована към стената. Подутини и изгаряния по цялото ѝ тяло. Следи от удари с електрическа пръчка за добитък. Жигосана плът. Разкъсана кожа. Отворена уста, която крещи от ужас, когато маскираният мъж влиза с мачетето.
— Клеър? — Лидия искаше разрешение. Можеха ли да го направят? Трябваше ли да го правят?
Наистина ли имаха избор?
Сестра ѝ кимна и тя натисна ПУСНИ.
Появи се бяла зигзагообразна линия на черния екран. Образът премина прекалено бързо, за да успеят да различат нещо от него. Лидия отвори панела на видеото и настрои тунера.
Образът се избистри.
Тя издаде звук, нещо средно между стон и изпъшкване.
Джулия бе разпъната на стена като на кръст с формата на буквата „Х“, с окови на ръцете и краката. Беше гола, оставили ѝ бяха само сребърните и черните гривни, които винаги носеше на лявата си китка. Главата ѝ бе наведена надолу. Тялото ѝ беше отпуснато. Единственото, което я държеше изправена, бяха веригите.
Клеър затвори очи. Чуваше тихото скимтене на Джулия през единствения говорител на телевизора. Мястото, където се намираше, не бе същото като другото, не беше сценично оформеното мазе, а някакъв хамбар. Дъските бяха тъмнокафяви, навярно това бе задната стена на конюшня. По пода беше разпръснато сено. В краката ѝ имаше животински екскременти.
Клеър си спомни Амитивилския хамбар, който бе нарисувала на онази картина. Зачуди се дали Пол го беше съборил от отвращение или, характерно за неговия типичен, ефективен начин на мислене, смяташе, че ще е най-добре да държи всичко под един покрив.
Джулия отново започна да скимти на екрана.
Клеър отвори очи. Маскираният беше влязъл в кадър. Бе виждала снимки на Пол от 1991-ва. Той беше висок и слаб, с прекалено къса коса и болезнено изправена стойка, която инструкторите във военното училище му бяха набили в главата.
Маскираният бе висок, но не и слаб. Определено беше по-възрастен, вероятно наближаваше петдесетте. Извивката на раменете му беше различна. Коремът му бе по-мек. Имаше татуировка на бицепса: котва с думи, които Клеър не можеше да разчете, ала очевидно показваха, че е бил във Военноморския флот.
Бащата на Пол бе служил в него.
Бавно, целенасочено маскираният направи една крачка към Джулия, после и втора.
Клеър се обърна към Лидия:
— Излизам навън.
Сестра ѝ кимна, ала не извърна очи от екрана.
— Не мога да стоя тук, но не те изоставям.
— Добре. — Лидия гледаше като хипнотизирана. — Върви.
Клеър се оттласна от стената и отиде в кухнята. Стъпваше върху разпръснатите прибори и счупеното стъкло и не спираше, докато не се озова навън. Острият въздух защипа кожата ѝ. Дробовете ѝ се свиха при внезапния студ.
Седна на задните стъпала. Обви ръце около тялото си. Тресеше се цялата. Зъбите я заболяха. Ушите ѝ горяха. Не беше изгледала най-страшната част от видеото, но бе видяла достатъчно и знаеше, че баща ѝ е бил прав. Всичките ѝ щастливи спомени за Джулия: как двете танцуваха на „Американска естрада“51 пред телевизора всяка събота, как пееха в колата на път за библиотеката, за да вземат Хелън, как подтичваха след Сам и Лидия, за да отидат до клиниката да видят новородени кученца — всичко това се беше заличило.
Сега, като си помислеше за нея, в съзнанието ѝ изплуваше единствено образът на разпънатата Джулия на онази груба стена в помещение, предназначено за животни.
Чу плача на Лидия от вътрешността на къщата.