Звукът беше пронизителен, като парче стъкло, което режеше сърцето ѝ. Зарови глава в шепите си. Цялата гореше, но тялото ѝ не спираше да трепери. Чак сърцето ѝ трепереше в гърдите.
Лидия започна да вие.
Клеър също изхълца измъчено. Закри уши с ръце. Не можеше да издържи жалните ридания на сестра си. Деляха ги две стаи, ала виждаше всичко, което Лидия гледаше: вдигането на мачетето, стоварващото се острие, избликващата кръв, конвулсиите, изнасилването.
Трябваше да се върне вътре. Да бъде до сестра си. Да стане свидетелка на последните секунди от живота на Джулия. Трябваше да направи нещо различно, а не просто да седи безполезна на задната веранда. Не можеше да се застави да помръдне.
Можеше само да гледа огромното, пусто поле и да пищи — за убитата си сестра, за прокудената си сестра, за разбитата си майка, за сломения си баща, за опустошеното си семейство.
Мъката премаза Клеър, но тя не спря да пищи. Падна на колене. Нещо се пречупи в гърлото ѝ. Кръв изпълни устата ѝ. Стовари юмруците си в сухата червена пръст и прокле Пол за всичко, което ѝ беше отнел: да гушка бебето на Лидия, дори да си има свое, да гледа как родителите ѝ остаряват заедно, да сподели живота си с единствената ѝ останала сестра. Бясна беше за тази измама, която смяташе за брак — бе похабила осемнайсет години да обича един болен, извратен психопат, накарал я да вярва, че има всичко, когато в действителност нямаше абсолютно нищо.
Ръцете на Лидия я обгърнаха. Сестра ѝ плачеше толкова силно, че заекваше, думите излизаха от устата ѝ на пресекулки.
— Ббила е… ттолкова… изпплашена…
— Знам. — Клеър се вкопчи в нея. Защо беше повярвала на Пол? Защо бе позволила на сестра си да си отиде? — Всичко е наред — излъга тя. — Всичко ще бъде наред.
— Ббила е ужасена.
Клеър стисна здраво очи и се замоли кошмарните образи да се махнат.
— Ссъвсем сама. Ття е била съвсем сама.
Клеър започна да полюшва Лидия като бебе. Двете трепереха толкова силно, че едва се държаха. Бяха смазани от преживяното.
— Ття е знаела какво предстои и нне е можела да помръдне и е нямало никой… — Думите ѝ бяха прекъснати от задавен вой. — О, боже! О, боже!
— Съжалявам — прошепна Клеър. Гласът ѝ беше пресипнал. Едва говореше. Лидия се тресеше неконтролируемо. Кожата ѝ бе студена. Всяка глътка въздух като че ли дрънчеше в дробовете ѝ. Сърцето ѝ биеше толкова силно, че сестра ѝ го усещаше върху собствените си гърди.
— Господи — ревеше Лидия. — Господи.
— Съжалявам. — Всичко това бе по вина на Клеър. Въобще не трябваше да се обажда на сестра си. Нямаше право да я въвлича. Беше егоистично и жестоко от нейна страна и заслужаваше да остане сама до края на живота си. — Толкова много съжалявам.
— Защо? — изхълца Лидия. — Защо е избрал нея?
Клеър поклати глава. Нямаше обяснение. Никога нямаше да разберат защо в онази нощ Джулия се бе превърнала в мишена.
— Тя беше толкова добра. Толкова шибано добра.
Болезнено познати думи. Сам и Хелън си задаваха този въпрос отново и отново: „Защо нашата дъщеря? Защо нашето семейство?“.
— Защо е трябвало да бъде тя?
— Не знам. — И Клеър се беше питала. Защо Джулия? Защо не тя, която се мъкнеше с момчета, лъжеше приятелите си от математическата паралелка и флиртуваше с учителя по физкултура, за да не я кара да бяга?
Лидия трепереше, тялото ѝ бе пропито от мъка.
— Трябваше да бъда аз.
— Не.
— Бях такава каша.
— Не.
— Нямаше да боли толкова много.
— Не, Лиди. Погледни ме. — Клеър обхвана лицето ѝ с длани. Беше изгубила баща си заради същия начин на мислене. Нямаше намерение да изгуби сестра си отново. — Погледни ме, Лидия. Не казвай това. Никога повече не го казвай. Чуваш ли ме?
Сестра ѝ не отговори. Даже не я погледна.
— Ти значиш много. — Клеър се опита да прогони ужаса от гласа си. — Не искам никога повече да казваш това, става ли? Ти значиш много. Значиш много за Рик, за Дий и за мама. Значиш много за мен. — Чакаше отговор. — Ясно?
Главата на Лидия още бе притисната между дланите на сестра ѝ, но тя все пак съумя да кимне едва.
— Обичам те — изрече Клеър, думи, които не бе промълвила дори на умиращия в ръцете ѝ съпруг. — Ти си моя сестра. Ти си чудесна и аз те обичам.
Лидия хвана ръцете ѝ.
— Обичам те — повтори Клеър. — Чуваш ли ме?
Сестра ѝ кимна отново.
— Аз също те обичам.
— Нищо и никой няма да застане никога повече между нас. Чу ли?
Лидия пак кимна. Цветът ѝ започна да се връща. Дишането ѝ се беше поуспокоило.
Клеър стисна ръцете ѝ. Стояха така, забили погледи в земята, защото не можеха да понесат да гледат къщата, след като бяха узнали ужасната ѝ история.