— Кажи ми какво беше усещането, когато Дий се роди — настоя Клеър.
Лидия поклати глава. Прекалено разстроена беше.
— Кажи ми — умоляваше я сестра ѝ. Светът се разпадаше около тях, но тя трябваше да разбере какво друго ѝ беше отнел Пол. — Кажи ми какво пропуснах.
Навярно Лидия също се нуждаеше от нещо такова — от малко светлина в мрачния гроб, в който се бяха заровили двете.
— Беше много мъничка. — Устните ѝ потрепнаха във вяла усмивка. — Като кукла.
Клеър се усмихна, защото искаше сестра ѝ да продължава да се усмихва. Трябваше да мисли за нещо хубаво сега, нещо, което щеше да пропъди образа на другата Джулия, загнездил се в главата ѝ.
— Кротко бебе ли беше?
Лидия избърса носа си с ръкав.
— През цялото време ли спеше?
— Господи, не.
Клеър чакаше, искаше сестра ѝ да говори за каквото и да е, само не за онова, което бяха видели на видеокасетата.
— Капризна ли беше?
Лидия сви рамене и едновременно поклати глава. Все още мислеше за Джулия, приклещена в онази дълбока, мрачна дупка.
— Каква беше? — Клеър стисна ръцете ѝ. Опита се тонът ѝ да звучи по-ведро. — Хайде, Пепър. Кажи ми каква беше племенницата ми. Кротка като агънце? Сладка и прекрасна като мен?
Сестра ѝ се засмя, но все още клатеше глава.
— Плачеше през цялото време.
Клеър не преставаше да напира.
— Защо плачеше?
— Не знам. — Лидия въздъхна тежко. — Защото ѝ беше топло. Защото ѝ беше студено. Защото беше гладна. Защото беше преяла. — Избърса отново носа си. Маншетът на блузата ѝ вече бе мокър от сълзите. — Смятах, че аз съм те отгледала, но мама беше свършила тежката работа.
Клеър знаеше, че е детинско, ала ѝ допадна идеята, че Хелън е свършила тежката работа.
— Кажи ми защо.
— Да те дундуркам и да си играя с теб беше лесно. Да сменяш памперси, да стоиш будна през нощта и всичко останало — трудно е за сама жена.
Клеър отметна косата ѝ. Трябваше да бъде край нея. Да ѝ пазарува, да ѝ сгъва прането и да я отменя, когато беше необходимо.
— Плачеше много през първите две години. — Лидия избърса с пръсти влагата под очите си. — Тогава се научи да говори и не спираше да бърбори. — Засмя се на спомена. — Пееше си постоянно. Не само когато бях наблизо. Хващах я да си пее сама и се чувствах малко странно. Все едно да завариш котката да си мърка, след като си мислел, че го прави специално за теб.
Клеър се засмя, за да насърчи Лидия да продължи.
— После порасна и… — Тя поклати глава. — Да имаш тийнейджърка е като да имаш наистина, ама наистина много гадна съквартирантка. Изяжда всичката ти храна, краде ти дрехите, взема пари от чантата ти и заема колата ти, без да пита. — Сложи ръка на сърцето си. — Но те размеква по начин, който не можеш да си представиш. Толкова е неочаквано. Направо ти избива всичко лошо. Извлича по-добрата версия на теб самата, дето дори не си предполагала, че съществува.
Клеър кимна, защото в нежното изражение на сестра си съзираше промяната, която Дий Делгадо бе предизвикала.
Лидия я сграбчи за ръцете и я стисна здраво.
— Какво ще правим?
Клеър бе готова за този въпрос.
— Трябва да се обадим в полицията.
— На Хъкълбери?
— На него, на пътен патрул, на Джорджийското бюро за разследване. — Докато изреждаше, в главата ѝ се роди план. — Ще се обадим на всички. Кажи на Департамента за вътрешна сигурност, че сме видели някой да прави бомба. На ФБР — че има отвлечено момиче в къщата. Обади се на Агенцията за опазване на околната среда и им кажи, че сме забелязали бидон с токсични отпадъци. Кажи на тайните служби, че Лекси Фулър замисля да убие президента.
— Смяташ, че ако успеем да докараме всички тук по едно и също време, никой няма да може да прикрие нищо.
— Трябва да се обадим и на медиите.
— Това е добра идея. — Лидия кимаше. — Мога да постна някакво съобщение в родителския бюлетин на училището на Дий. Има една жена — Пенелопи Уорд. Тя е моята Алисън Хендриксън, но не съм я удряла в коляното. Съпругът ѝ ще се пробва за Конгреса догодина. Разполагат със сериозни връзки, а тя е като куче, не изпуска кокала. Няма да позволи на никой да се измъкне.
Клеър седна на петите си. Знаеше името Пенелопи Уорд. Бранч Уорд се бореше за мястото на конгресмен Джони Джаксън. Джаксън бе онзи, който тласна Пол по неговия път на успеха. Той беше причината Джейкъб Мейхю да се появи в къщата в деня на обира.
Капитанът ѝ бе казал: „Конгресменът ме помоли да се заема лично със случая“. Тогава в ума на Клеър се завъртяха мисли за рушвети и измами, защото бе предположила, че Джаксън просто си покрива задника. Имаше ли друга причина? Ако Мейхю беше замесен, това означаваше ли, че и Джони Джаксън е вътре?