— Какво се замисли? — попита Лидия.
Клеър не сподели разкритието си. Щеше да предостави на различните държавни агенции възможността да стигнат до него. Погледна към къщата.
— Не искам касетите с Джулия да са част от всичко това.
Лидия кимна отново.
— Какво ще кажем на мама?
— Просто че знаем, че Джулия е мъртва.
— А като ни попита откъде сме научили?
— Няма да го направи. — Клеър беше сигурна. Преди много време Хелън бе взела решение да спре да търси истината. Към края на живота на Сам не му позволяваше дори да изрича името на Джулия.
— Смяташ ли, че мъжът от видеото е бащата на Пол? — попита Лидия.
— Навярно е той. — Клеър стана. Не искаше само да седи и да се опитва да разгадае всичко. Трябваше да се обадят на хората, които наистина можеха да го сторят. — Ще прибера касетите с Джулия.
— Ще ти помогна.
— Не. — Клеър не желаеше сестра ѝ да види отново който и да е кадър от видеото. — Започвай да звъниш. Използвай стационарния, за да могат да засекат обажданията. — Тя отиде до монтирания на стената телефон. Изчака Лидия да вдигне слушалката. — Можем да сложим касетите в предния багажник на тѐслата. Никой няма да се сети да провери там.
Лидия набра 911. Нареди на сестра си:
— Побързай. Надали ще им е нужно много време.
Клеър влезе в дневната. Слава богу, екранът на телевизора беше черен. Видеокасетите бяха наредени върху него. Провикна се:
— Мислиш ли, че трябва да се приберем в града и да чакаме?
— Не!
Клеър съзнаваше, че сестра ѝ е права. Последния път, в който остави тази работа на полицията, Мейхю се бе държал с нея като с дете. Натисна бутона ИЗВАДИ на видеото. Положи пръсти върху касетата. Опита се да извика в съзнанието си образ на Джулия, различен от онзи във филма.
Прекалено скоро беше. Единственото, което изникваше, бе окованата ѝ сестра.
Клеър имаше намерение да унищожи записите. Щом се окажеха в безопасност, щеше да извади всичката лента и да я изгори в метален кош.
Взе касетата от устройството. Почеркът на етикета бе сходен с този на Пол, но не беше същият. Дали съпругът ѝ не бе намерил филмите, след като баща му беше умрял? Те ли бяха разпалили интереса му? Джулия изчезна около година преди катастрофата на родителите му. Пет години по-късно Пол ухажваше Клеър в Обърн. Бяха женени от по-малко от два месеца, когато баща ѝ се самоуби. Вече не вярваше в съвпадения, което пораждаше въпроса дали съпругът ѝ не беше проектирал всичко от момента, в който бе разпознал Джулия във видеоколекцията на баща си? Това ли го бе тласнало към нея?
При липсата на писмени доказателства знаеше, че никога няма да научи истината. Смъртта на Джулия я преследваше като призрак през последните двайсет и четири години. Сега мистерията около истинския образ на съпруга ѝ щеше да я преследва през оставащите ѝ десетилетия.
Върна видеокасетата обратно в картонената ѝ кутия. Стегна цялата купчина с ластичката.
Усети афтършейва на Пол.
Миризмата беше слаба. Доближи нос до касетите. Затвори очи и вдиша.
— Клеър — произнесе съпругът ѝ.
Тя се обърна.
Пол стоеше в средата на стаята. С червен суичър от Джорджийския университет и черни дънки. Главата му беше обръсната. Брадата му бе пораснала. Носеше дебели пластмасови очила, като онези, с които беше в колежа.
— Аз съм — додаде той.
Клеър изтърва видеокасетите. Те изтракаха на пода до краката ѝ. Истинно ли беше всичко това? Случваше ли се в действителност?
— Съжалявам — каза Пол.
Сви юмрук и я удари в лицето.
V
Трябва да ти призная, миличка, че съм занемарил моята стена с улики. Моята „безполезна галиматия“, както я нарече майка ти в единствения случай, в който благоволи да я погледне. Дълбокомислено се съгласих с нейната забележка, но, разбира се, хукнах към речника в мига, в който тя си тръгна.
Галиматия: безсмислица; безредие; абсурдна бъркотия.
О, как боготворях майка ти.
През десетте месеца, в които посещавах Бен Карвър в затвора, много пъти си лягах, без да хвърля втори поглед на моята галиматия. Беше станала толкова светска, че се бе превърнала в произведение на изкуството, по-скоро нещо, което да ми напомня, че те няма, отколкото пътна карта, по която да си те върна.
Едва когато видях написаното от Бен в книгата на Доктор Сюс, си спомних една от бележките в папките на Хъкълбери. Тя беше там от самото начало или поне откакто започнах своя ежегоден ритуал — да чета материалите на датата на рождения ти ден. Защо никога не обръщаме внимание на нещата, които са от най-голямо значение? Това е универсален въпрос, тъй като през дните, седмиците, месеците и годините след твоето изчезване разбрах, че не съм те обичал достатъчно. Никога не ти казах, че те обичам достатъчно. Никога не те прегръщах достатъчно. Никога не те изслушвах достатъчно.