— Ще ги свалим. Тази вечер. Има един трик, който пазех за последно.
— Какъв трик, Зейн?
— Още не мога да ти кажа. Но ще проработи, въпреки че е малко рискован.
Толи се намръщи. Двамата със Зейн изпробваха всички възможни методи досега, но единственият ефект беше да одраскат малко белезниците.
— Кажи ми какво е?
— Ще разбереш тази вечер — отговори той и стисна зъби.
Толи преглътна мъчително.
— Май е повече от рисковано.
Зейн се обърна към нея, лицето му беше бледо и изпито, а очите му гледаха мътно през очилата.
— Подай ръка на твоето момиче. — Той се изкиска. — Може би то има нужда от помощ.
Толи не можа да понесе измъчената му усмивка и погледна встрани.
Трошачката
Халето не беше далече от болницата, край долното течение на реката в края на „Града на новите красиви“, където двата ръкава отново се събираха в едно. Толкова късно през нощта струговете, чертожните маси и леярските форми стояха неизползвани и почти цялото помещение беше пусто. Единствената светлина идваше от другия край на халето, където една красива втора степен издухваше разтопено стъкло.
— Тук можеш направо да замръзнеш — каза Толи. Виждаше как дъхът й излиза като кълба пара от устата в червеното зарево на аварийното осветление. Докато организираха кримитата за бягство, дъждът най-после спря, но въздухът още беше влажен и мразовит. Дори вътре в халето Толи, Фаусто и Зейн зиморничаво се свиваха в дебелите си якета.
— Пещите обикновено работят — каза Зейн — и някои от тези машини излъчват страшна жега. — Той посочи вратите в двата края на халето, които бяха отворени за през нощта. — Само че щом трябва вентилация, не може да има интелигентни стени, нали разбираш?
— Разбирам. — Толи се загърна още по-плътно в якето си и бръкна в джоба, за да увеличи максимално терморегулатора.
Фаусто посочи една машина, която приличаше на огромна преса.
— Ей, като грозен се забавлявах с една такава в часовете по индустриален дизайн — каза той. — Спомням си как на нея правехме големи плата за сервиране с плъзгачи на дъното, за да се пързаляме по снега.
— Затова ви доведох тук — каза Зейн и поведе двамата по бетонния под.
Долната част на машината представляваше метален плот, осеяна нагъсто с милион дребни вдлъбнатини. Успоредно над плота висеше масивен метален блок със същия размер.
— Какво?! Да не искаш да използваш трошачката? — вдигна вежди Фаусто. Зейн още не им беше казал какво се кани да прави, но на Толи никак не й се понрави вида на огромната машина.
Нито пък името й.
Зейн остави кофата, която носеше — в нея имаше бутилка шампанско и много лед, разплисквайки вода по пода. После извади от джоба си мемо карта и я пъхна в електронния четец на машината. Трошачката зачегърта, зареждайки данните, по края й започнаха да мигат светлини и подът под краката на Толи мощно завибрира.
По повърхността на плота премина вълна, сякаш твърдият метал изведнъж стана течен и оживя.
Когато движението утихна, Толи внимателно се вгледа в трошачката. Оказа се, че онова, което взе за малки дупчици, са всъщност фините краища на тънки метални пръчки, които се движат нагоре и надолу, образувайки различни форми. Тя прокара пръсти по плота, но пръчиците бяха толкова тънки и така съвършено подравнени, че създаваха илюзията за напълно гладка повърхност.
— За какво служи това?
— За щамповане на различни неща — отговори Зейн. Той натисна един бутон, машината отново оживя и в центъра на плота се надигнаха симетрично разположени издатини. Толи забеляза, че в горната част на трошачката се образуват идентични вдлъбнатини.
— Ей, това е моето плато за пързаляне — извика Фаусто.
— Разбира се. Да не мислеше, че съм забравил. Тия чудесии бяха идеални за пързаляне — каза щастливо Зейн. После измъкна един метален лист изпод машината, постави го върху плота и внимателно изравни краищата му.
— Вярно. Винаги съм се питал защо не ги пуснаха за масово производство — каза Фаусто.
— Защото щяхме прекадено да се газираме — подметна Зейн. — Но се обзалагам, че на всеки няколко години по някой грозен ги преоткрива. Внимавайте сега, пускам!
Толи и Фаусто предпазливо отстъпиха назад.