Нещо гореше.
Пределите на града
— Ние горим! — извика Фаусто, отскочи назад, изпусна веригата на горелката и впи очи в пода на коша.
Толи едва сега разпозна миризмата: горяща тръстика, същата като на хвърлени в огъня съчки. Нейната нажежена белезница беше подпалила пода на плетения кош.
Тя вдигна очи към Зейн, покачен върху рамката на горелката — глух за ужасените крясъци на другите двама, той продължаваше ожесточено да тегли нажежената до бяло белезница. Перис и Фаусто подскачаха наоколо, опитвайки се да открият къде гори.
— Спокойно! — извика тя. — Вече можем да скочим по всяко време.
— Аз не мога! Поне засега — извика Зейн, продължавайки да се бори с белезницата. Перис изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се хвърли от коша, без дори да си направи труд да вземе сърфа.
Подскачащите бели петна пред очите на Толи най-после изчезнаха и тя също погледна в краката си. Там лежеше бутилка, забравена от горещите глави. Посегна към нея, все още с ръкавици на ръцете — тежеше, беше пълна.
— Стойте така, момчета — каза тя, с отработено движение махна фолиото около гърлото и опря двата си палеца в основата на тапата. После натисна и проследи полета й в празното пространство. — Ситуацията е овладяна.
Пяната взе да излиза и Толи затисна с палец гърлото на бутилката. После я разтърси здравата и обля с шампанско пода на коша. Откъм потушените пламъци се разнесе сърдито цвъртене.
— Най-после! — извика Зейн в този момент. Неговата белезница падна и се отърколи в краката на Толи, но тя хладнокръвно изля останалото шампанско отгоре. До носа й стигна миризмата на разтопен метал, примесена с някакъв странен сладникав аромат — на врящо шампанско.
Зейн гледаше невярващо свободната си лява ръка. Той свали огнеупорните ръкавици и ги хвърли през парапета.
— Получи се! — извика и прегърна силно Толи.
Тя се разсмя, пусна бутилката на пода и също свали ръкавиците си.
— Малко по-късно ще празнуваме — каза тя. — Сега е време да се махнем оттук.
— Дадено. — Той закрепи сърфа си върху парапета на коша и погледна надолу. — Проклятие, това ще е дълго падане.
Фаусто дръпна провисналата верига на балона.
— Ще изпусна малко горещ въздух — така може да слезем по-ниско.
— Няма време! — извика Толи. — Вече сме почти в края на града. Ако се загубим един друг, среща при най-високата сграда на руините. И помнете — докато падате, не се отделяйте от сърфовете.
Всички започнаха трескаво да слагат раниците, блъскайки се един в друг в тясното пространство, Зейн и Толи намъкнаха отново якетата и си сложиха противоударните гривни.
Фаусто измъкна интерфейс-пръстена си, хвърли го на пода, грабна сърфа и скочи с вик в празното пространство. Балонът рязко отскочи нагоре, освободен от тежестта на тялото му.
Когато Зейн беше вече готов, той се обърна и я целуна.
— Успяхме, Толи. Свободни сме!
Та се взря в очите му, замъглени от радост, че най-после са тук, на предела на града, в началото на свободния живот.
— Да. Успяхме.
— Ще се видим долу. — Той погледна през рамо към земята, останала някъде далече под тях. — Обичам те.
— Среща долу… — започна тя, но езикът й се оплете. Трябваше й време, за да осъзнае какво беше казал Зейн. Най-накрая разбра. — О, и аз теб.
Той се засмя и се хвърли с нечленоразделен вик през парапета, а кошът разлюля силно двамата останали пътници.
Толи примигна, все още замаяна от неочакваните думи на Зейн. Но после тръсна глава, за да проясни мисълта си. Нямаше време за красиви мисли; беше неин ред да скача.
Затегна здраво ремъците на раницата и закрепи сърфа на парапета.
— Побързай! — викна на Перис.
Но той просто стоеше, втренчил поглед в бездната долу.
— Какво чакаш още? — кресна тя.
Той поклати глава.
— Не мога.
— Можеш да го направиш. Сърфът ще спре падането ти. От теб се иска само да се държиш здраво за него — викна тя. — Просто скачай! Гравитацията ще направи останалото.
— Не е заради скока, Толи — каза Перис. После се обърна с лице към нея. — Не искам да бягам.
— Какво?
— Не искам да напускам града.
— Но нали така се разбрахме?
— Не и аз. — Той сви рамене. — Харесваше ми да съм крими, да бъда газиран. Но никога не съм предполагал, че ще се стигне толкова далече. Не мога да напусна дома си завинаги.