— Перис.
— Знам, че си била извън града и преди, заедно с Шай. А Зейн и Фаусто открай време говорят за бягство. Но аз не съм като вас.
— Но ние с теб, ние двамата сме… — Гласът на Толи секна. Искаше да каже „приятели завинаги“, но вече не можеше да произнесе тези думи. Перис никога не беше виждал Мъглата, никога не беше имал вземане-даване с „Извънредни ситуации“, даже никога не беше изпадал в сериозна беда. Животът му досега течеше гладко и безгрижно. Пътищата на двамата отдавна се бяха разделили.
— Сигурен ли си, че искаш да останеш?
Той бавно кимна.
— Сигурен съм. Но все още мога да ви помогна. Ще им отвлека вниманието. Ще остана във въздуха колкото дълго се налага, после ще подам сигнал да ме приберат. Няма как да не дойдат да не ме върнат обратно.
Толи понечи да възрази, но пред очите и изникна споменът как се промъква през реката веднага след операцията на Перис, за да го навести в „Къщата на Гарбо“. Той се беше почувствал на място сред красивите още в самото начало, обиквайки новия си дом от пръв поглед. А всичко това с кримитата сигурно е било поредната лудория.
И все пак не можеше да го остави съвсем сам в града.
— Помисли, Перис. Като останеш сам, вече няма да си газиран. Нима ще се върнеш обратно, за да останеш до края на живота си красиво празноглав?
Той тъжно се усмихна.
— Нямам нищо против, Толи. Не ми трябва да съм газиран.
— Така ли? Но не усещаш ли колко по-хубаво е това?
Той сви рамене.
— Много е вълнуващо. Но човек не може цял живот да върви срещу течението. В един момент трябва да…
— Да се предаде ли?
Перис кимна, все още с усмивка на лицето, сякаш това да се предадеш не беше кой знае колко лошо и съпротивата си заслужава, само докато ти е забавно.
— Добре тогава, остани. — Толи се извърна, защото не беше сигурна дали ще събере сили да каже още нещо. Но когато погледна надолу, под краката й се простираше непрогледен мрак. — О, мамка му — тихо изруга тя.
Намираха се извън града. Вече беше твърде късно да скача.
Застанали рамо до рамо, двамата се взираха в мрака долу, а вятърът ги отнасяше все по-надалече.
Перис най-накрая наруши мълчанието.
— По някое време все пак ще се спуснем, нали?
— Няма да е скоро — отговори тя. — Охраната най-вероятно вече знае, че белезниците са повредени. Скоро ще тръгнат по петите ни. Затова ще се крием тук горе.
— О! Повярвай, нямах намерение да те прецакам така.
— Ти не си виновен. Аз се забавих. — Толи сухо преглътна, питайки се дали Зейн някога ще разбере какво се е случило наистина. Дали няма да помисли, че се е пребила до смърт при падането? Или ще реши, че се е изплашила, също като Перис?
Каквото и да си помисли обаче, Толи вече виждаше как общото им бъдеще чезне като светлините на останалия далече зад тях град. Кой знае как щяха да промият мозъка й в „Извънредни ситуации“, ако я заловят отново.
Тя погледна Перис.
— До последно мислех, че наистина искаш да дойдеш с нас.
— Виж, Толи. Аз прекалено затънах във всичко това. За мен беше много вълнуващо да съм крими и вие ми бяхте най-близките приятели, моята банда. Но какво трябваше да направя? Да се скарам с вас, за да не заминавате? Караниците са гадни.
Тя поклати глава.
— Мислех, че си газиран, Перис.
— Наистина съм, но това ми е напълно достатъчно. Харесва ми да нарушавам правилата, но да живея навън?! — И той с широк жест посочи тъмната пустош отдолу — студено, враждебно море от мрак.
— Защо не ми го каза по-рано?
— Не зная. Сигурно защото не подозирах, че вие сериозно мислите да не се връщаме никога вече.
Толи затвори очи, припомняйки си какво е да имаш красив ум — всичко около теб е размито и неясно, целият свят се състои единствено от източници на забавление, а бъдещето е само едно мътно петно. Няколко дръзки номера не са били достатъчни, за да газират всички, предположи тя; всеки трябва да пожелае да промени мисленето си. Може би наистина част от хората са били с красиви умове още преди въвеждането на операцията.
Може би някои хора така се чувстват по-щастливи.
— Но сега ти може да останеш с мен — каза той, обгръщайки раменете й с ръка. — И всичко ще е така, както си го мечтаехме — ти и аз красиви, приятели завинаги.