Толи тръсна глава и усети, че някакво неприятно чувство се надига в нея.
— Аз няма да остана, Перис. Дори да ме върнат обратно в града тази нощ, ще намеря начин пак да избягам.
— Защо си толкова нещастна в града?
Тя въздъхна и зарея поглед в мрака. Зейн и Фаусто вече бяха поели към руините, убедени, че и тя ги следва. Как така пропусна шанса си да избяга?! Май градът всеки път намираше начин да я спре. И дали някога наистина беше харесвала Перис?
— Защо съм нещастна ли? — тихо повтори тя. — Защото градът те прави такъв, какъвто той иска да бъдеш, Перис. А аз искам да бъда себе си. Ето защо.
Той стисна рамото й и тъжно я изгледа.
— Но хората сега са много по-добри, отколкото са били навремето. Може би имат основателна причина да ни променят, Толи.
— Техните причини нищо не струват, щом нямаме избор, Перис. А те не ни дават право на избор. — Толи свали ръката му от рамото си и се загледа назад към далечния град. Ято мигащи светлинки се издигаше във въздуха, флотилията автолети започваше преследването. Тя си припомни, че колите на Извънредните летяха във въздуха с помощта на въртящи се витла, подобно древните хеликоптери на ръждивите, ето защо можеха да се движат и извън металната мрежа. Вероятно щяха да поемат към тях, насочвайки се по последния сигнал от белезниците.
Трябваше да се махне от този балон сега.
Преди да скочи, Фаусто развърза въжето, с което се освобождаваше въздухът от балона и сега той изпускаше буквално всяка минута. Въпреки това нажеженият въздух не му позволяваше бързо да губи височина и земята сякаш не се приближаваше дори на сантиметър.
После Толи зърна реката.
Беше се проснала под тях, отразявайки лунната светлина като люспестата кожа на змия, почерпила сили от богатите на руда планини, за да стигне морето. В коритото й сигурно от векове се наслояваха наноси на метална руда, достатъчни да полети сърфа. И да спрат падането й от балона.
Получаваше втори шанс да си върне бъдещето.
Тя отново опря сърфа на парапета.
— Тръгвам.
— Но, Толи, не можеш.
— Реката.
Перис погледна надолу и очите му се разшириха.
— Изглежда толкова малка. Ами ако не я уцелиш?
— Няма. — Тя стисна зъби. — Ти си виждал отборите по скокове с бънджи жилетки, нали?
Те разполагат единствено с ръце и крака, за да направляват полета си. За сметка на това аз имам левитиращ сърф. Все едно съм с криле.
— Ти си луда!
— Поемам — Тя бързо целуна Перис, после преметна единия си крак през парапета.
— Толи! — Той стисна ръката й. — Може да се убиеш! Не искам да те губя.
Тя го отблъсна рязко и Перис отстъпи уплашено назад. Красивите не обичат конфликтите. Красивите не рискуват. Красивите никога не казват „не“.
Но Толи вече не беше красива.
— Вече ме изгуби — извика тя.
И стискайки здраво сърфа си, се хвърли в празното.