Представяше си този миг хиляди пъти — как най-накрая са сред дивото, свободни от опеката на града. Но нито веднъж не беше допускала, че ще е без Зейн.
А ето я сега тук, съвсем сама.
Толи дълго време лежа будна, преповтаряйки мислено последните трескави минути в коша на балона. Само да беше скочила малко по-рано, да беше погледнала надолу, преди да напуснат пределите на града. След онова, което Зейн й каза, не би трябвало да се колебае, защото бягството е единственият шанс да са на свобода заедно.
За пореден път всичко се прецака, и то само по нейна вина.
Накрая умората надделя над тревогите и тя потъна в неспокоен сън.
Сама
И така, живяла някога една красива принцеса.
Тя била затворена във висока кула, а умните стени на кулата и услужливите отвори в тях й давали всичко, каквото си поиска: храна, чудесни приятели, прекрасни дрехи. Но най-хубаво било огледалото на стената, в което принцесата можела да оглежда красивото си Аз по цял ден.
Кулата притежавала един-единствен недостатък — от нея нямало как да се излезе. Гледката през прозорците — ниските хълмове, поляните с бели цветя и гъстият мрачен лес привличала неудържимо принцесата. Лека-полека тя започнала да се заглежда навън повече, отколкото в собственото си отражение, както често става с непослушните момичета.
Скоро се разбрало, че принцът или безнадеждно закъснява, или изобщо няма да дойде да освободи принцесата.
Затова на принцесата оставало само едно — да скочи от кулата.
Отворът в стената й дал чудесен слънчобран, за да полети с него и да не се удари; прекрасна нова рокля, с която да се разхожда по поляните и в гората и един меден ключ, за да се върне в кулата, когато пожелае. Но принцесата с горделив смях запратила ключа в огнището, защото била убедена, че никога няма да поиска да се върне. И дори без да хвърли прощален поглед към огледалото, тя величествено излязла на балкона и се хвърлила през парапета.
Но до земята имало много път, много по-дълъг, отколкото принцесата очаквала, а накрая се разбрало, че слънчобранът е пълен боклук. Докато падала надолу, принцесата си дала сметка, че е трябвало да поиска бънджи жилетка, парашут или нещо друго, във всеки случай по-добро от някакъв си слънчобран, нали така?
Като паднала долу, тя здравата се ударила и останала да лежи, свита на жалка купчина, потънала в сълзи, объркана, без да знае как се е стигнало до тук. Наоколо не се виждал никакъв принц, който да я вземе със себе си, новата й рокля се превърнала в дрипа, а заради гордостта й вече нямало път назад.
За нещастие сред дивата природа нямало никакви огледала и затова принцесата можела само да гадае дали е още красива и дали това злополучно падане не е променило края на приказката.
Когато Толи най-после се отърси от този гаден сън, слънцето вече преваляше средата на небосклона.
Тя с усилие се изправи, изтръгвайки се от пиещата силите й прегръдка на калта. По някое време през нощта якето беше излязло от строя. Без батериите беше просто студена маса, прилепнала към тялото й, все още мокро от скока в реката и изпускащо странна миризма. Толи го смъкна от гърба си и го просна върху една по-голяма скала с надежда слънцето да го изсуши.
За първи път от дни насам небето беше бистро и безоблачно. Но сега кристалният въздух хапеше — затоплянето, дошло с дъжда, си беше отишло заедно с него. Дърветата искряха от образувалия се по тях скреж и дори калта проблясваше на слънцето, а тънкият слой лед върху нея хрущеше под стъпките й.
Треската беше отминала, но щом се изправи на крака, на Толи й се зави свят. Тя приклекна до раницата, за да прегледа какво има вътре — сега това беше единственото й притежание. Фаусто някак беше успял да набави повечето задължителни атрибути от екипировката за оцеляване на мъгляните: нож, пречиствател за вода, джипиес навигатор, запалка, няколко сигнални ракети и пакетчета супа в добавка. Като знаеше колко важна беше дехидратираната рана в Мъглата, Толи се запаси за три месеца и за късмет всичко беше опаковано в непромокаеми пакети. Когато обаче откри двете ролки тоалетна хартия, включени в запасите, тя изпъшка. И двете бяха мокри, превърнати в набъбнали и разкашкани бели топки. Толи ги остави на скалата до якето, но силно се съмняваше, че ще може да ги използва, дори да изсъхнат.
Тя пак въздъхна. Даже в Мъглата така и не свикна да използва листата от дърветата и храстите за тази цел.