Погледът й попадна на жалката купчина клонки и тя си спомни как се опита да накладе огън през нощта — явно не е била на себе си, за да види още тогава колко глупаво е това. Автолетите на „Извънредни ситуации“, тръгнали след балона, щяха лесно да забележат в тъмното запаления огън.
Тази сутрин в небето нямаше никакви признаци преследването да продължава, но въпреки това Толи реши да се отдалечи от реката. Без термостата на якето, тази нощ вече щеше да се наложи да запали огън.
Но всичко с времето си — сега на първо място беше храната.
Тя мъчително запристъпва към реката, за да напълни пречиствателя, а засъхналата кал се ронеше от кожата и дрехите й при всяка крачка. Никога през живота си не се беше чувствала толкова мръсна, но за нищо на света не би се изкъпала в ледената вода без запален огън, на който да се стопли след това. Снощната треска може и да беше преминала благодарение непробиваемата имунна система на новите красиви, но Толи не искаше да поема повече рискове за здравето си, особено докато е сама насред дивото.
Даваше си сметка, че не само за собственото си здраве трябва да се притеснява. Зейн също беше някъде тук, може би също толкова самотен, колкото е и тя. Двамата с Фаусто скочиха почти по едно и също време, но нищо чудно да са се приземили на километри един от друг. Ако Зейн получеше поредния пристъп на главоболие по пътя към руините, без да има кой да му помогне…
Толи прогони тази мисъл от главата си. Единственото, което в момента можеше да направи за Зейн или за останалите, беше лично да стигне до руините. А това означаваше час по-скоро да си приготви храна, без да си блъска главата за неща, които не зависеха от нея.
Наложи се на два пъти да пълни пречиствателя, за да получи необходимото количество чиста вода от мътилката, която вкара вътре. Избра пакет ПадТай и кипна пречиствателя; ароматът на набъбваща юфка и пикантни подправки скоро започна да се издига над клокочещата вода.
Докато пречиствателят иззвъни, че храната е готова, Толи вече беше гладна като вълк. Щом излапа порцията ПадТай, тя се сети, че вече няма нужда да гладува умишлено и тутакси кипна пакет КъриНудс. Гладуването имаше смисъл, за да свали белезницата и да се поддържа постоянно газирана, но сега белезницата я нямаше, а на нейно разположение беше дивото, студът и опасностите, за да я държат газирана. Точно в момента нямаше никакъв риск отново да потъне в красивата мъгла.
След закуската джипиес навигаторът й сервира неприятните новини. Толи трябваше два пъти да провери изчисленията, докато повярва какво разстояние е изминала миналата нощ. Вятърът откъм океана беше отнесъл балона много на изток, точно обратно на посоката, в която се намираха Ръждивите руини; после буйната река я беше завлякла далече на юг. Трябваше седмици наред да върви пеша, за да стигне руините, и то ако се движи само по права линия. Точно сега обаче беше невъзможно да върви по права линия: налагаше се отдалече да заобиколи града и да търси прикритието на горите, за да не я забележат от въздуха.
Толи се зачуди колко ли време Извънредните ще я издирват. За щастие не знаеха, че въздушният й сърф потъна в реката, затова ще очакват да лети, а не да крета пеша по земята. Сигурно ще следят за нея около реката, или до някоя рудна жила.
Ето защо колкото по-бързо се отдалечи от реката, толкова по-добре.
Толи с покруса събра жалките останки от своя бивак. В раницата си имаше повече от необходимото количество храна за предстоящото пътешествие, а след пороя по хълмовете сигурно ще намери предостатъчно вода, но въпреки това тя вече се чувстваше победена.
По думите на Сузи и Декс новите мъгляни все още нямаха постоянен лагер в руините. Имаше опасност да напуснат района всеки момент, а тя беше на седмици път от тях.
Можеше само да се надява Зейн и Фаусто да останат, за да я изчакат. Стига да не са убедени, че е заловена, че се е пребила при падането или просто, че я е хванало шубето.
Не, каза си Толи, Зейн никога не би си помислил това последното за нея. Щеше да се тревожи, но ще я чака, колкото дълго да се налага.
Тя въздъхна дълбоко, докато връзваше още мокрото въже на кръста си и мяташе раницата на гръб. Нямаше смисъл да прави догадки къде са останалите; единственият й шанс беше да се добере до руините и да се надява, че ще завари някой да я чака.
Защото нямаше къде другаде да отиде.
Пътят през гората беше неравен и всяка крачка приличаше на същинска битка. В Мъглата Толи през повечето време се придвижваше със сърфа по въздуха. Ако й се наложеше да върви, имаше прокарани пътеки. Сега обаче трябваше да застане лице в лице с дивото, враждебно и безпощадно. Шубраците между дърветата се сплитаха в краката й, опитваха се да я спънат, изправяха пред нея стена от непроходим гъсталак, виеха корени между глезените й и я чакаха с настръхнали тръни.