Алис идва навреме и е толкова бодра и изпълнена с енергия, толкова красива, че веднага щом влиза и подема неспирното си бъбрене, започвам да се чувствам по-добре.
— Боже мой! — шепне тя и оглежда апартамента. — Толкова е луксозно! Родителите ти сигурно са супермодерни.
— Не — поклащам глава. — Не. Това не е жилището на мама и татко. Живея тук заедно с леля си Вивиан. Тя замина за уикенда. На север.
— Значи ще сме съвсем сами?
Кимвам, а Алис подскача във въздуха и изкрещява от радост.
— Ауу! Господи, Катрин, толкова се радвам! Мислех, че майка ти и баща ти са тук. Ще се вдигне голям шум — ела и се запознай с родителите ми, нещо такова. — Завърта очи. — Сякаш ще се женим или нещо подобно. Но ще сме си само двете. Без никакви родители. Слава богу!
Изритва обувките си и започва да крачи из стаята. Оглежда предметите, преценява гледката.
Напълно съм подготвена да обясня на Алис защо живея с леля си, а не с родителите си, да спомена за славата на „Дръмонд“ и качественото обучение там в сравнение с училищата в Нюкасъл, което не е съвсем невярно. Но тя се интересува много повече от апартамента, отколкото защо живея там.
— Сигурно е приятно да имаш толкова богато семейство — казва тя. Излязла е в коридора и сега надзърта в стаите. Гласът й е висок и отеква силно, докато крещи: — Правила ли си партита тук? Обзалагам се, че не, нали? Да си устроим! Мястото е страхотно. Познавам купища хора, които можем да поканим. О! — възкликва внезапно. — Погледни само! — Посяга нагоре и сваля от лавицата на Вивиан една скъпа на вид бутилка. — Ирландско уиски. Обожавам го. Дай да пийнем.
— Не е мое — обяснявам. — На Вивиан е.
— Няма значение. Ще го върнем. Леля ти изобщо няма да забележи.
И тя занася бутилката в кухнята, намира чашите и налива щедро количество алкохол в две от тях.
— Имаш ли кока-кола?
— Съжалявам — отвръщам и клатя глава.
— И водата ще свърши работа.
Отива до мивката, долива чашите с вода и ми подава едната. Повдигам я и отпивам малка глътчица. Уискито мирише гадно, а вкусът му е още по-лош — горчиво, сухо и много силно — и знам, че няма да го довърша.
Алкохолът изобщо не влизаше в плановете ми за вечерта. Дори не беше ми хрумнало. Но нетърпението на Алис да пие ме кара да осъзная колко съм откъсната от действителността. Алис е на осемнайсет и може да пие съвсем законно. Нищо чудно, че иска, съвсем нищо. Не всеки е толкова ужасен от света, колкото съм аз. Не всеки е така обгорен.
Занасяме чашите си на верандата и се заглеждаме в открилия се пред очите ни изглед към града. Говори най-вече Алис, но аз съм доволна просто да слушам и да се наслаждавам на енергията й, на радостта й от живота. И съм погълната от това да си спомням какво е да се забавляваш с някого на твоята възраст, да се запознавам с предишната си същност — едно по-младо и по-щастливо „аз“, момичето, което приемаше за даденост, че животът може да е такъв, че трябва да е такъв. Свободен, лек и изпълнен с радост. И за пръв път от години съм истински щастлива, както си седя тук, слушам Алис и се смея на разказите й.
Алис е точно това, което искам у една приятелка, точно типът човек, с когото изпитвам нужда да бъда, за да ми помогне да забравя себе си. Тя е умна, непринудена и, най-важното, иска да се забавлява. Живее за мига и, много удобно, е удивително нелюбопитна по отношение на миналото.
Тя изпива няколко чаши уиски — аз все още бавно отпивам от първата си — и обявява, че умира от глад, затова влизаме вътре. Алис си налива още едно питие, предлага и на мен, но аз вдигам все още пълната си чаша и поклащам глава. Алис се намръщва.
— Не го ли обичаш? — пита.
— Ами хубаво е. — Усмихвам се, отпивам малка глътка и се опитвам да не правя гримаса. Мога да й обясня за страха, който изпитвам от алкохола, да й кажа колко опасен може да бъде, но така само ще прозвуча като досаден родител, някаква шантава пуританка. Във всеки случай вече познавам Алис достатъчно добре и знам, че няма да задава много въпроси, ако не пия. Няма да се замисли особено за причините. Просто не е такава.