За миг тя се взира в мен, сякаш се опитва да разбере нещо, но после сваля бутилката и свива рамене.
— Тъкмо ще има повече за мен.
Сипваме от кърито и отнасяме препълнените си чинии на кухненската маса. Апетитът на Алис ме удовлетворява.
— Вкусно е! — възкликва тя и клати недоверчиво глава. — Невероятна си. Можеш да отвориш свой собствен индийски ресторант.
Засмивам се и скромно поклащам глава, но съм поласкана и не мога да сдържа усмивката си. Настроението ми се е подобрило невероятно. Тъгата, която изпитвах след разговора с майка си, е изчезнала. Веселостта и енергията на Алис са заразителни.
— И така — почуква тя по чинията си с гърба на вилицата, — какво ще правим сега?
— Можем да играем на нещо. Имам скрабъл. И „Всекидневно преследване“.
Алис поклаща глава.
— Много е скучно. Не мога да се съсредоточа върху скрабъла за повече от минута. Прилича ми на учебна задача. Какво ще кажеш за рисунки с думи? Или отгатване на думи по движенията?
— Но и за едното, и за другото ще ни трябват още хора.
За миг Алис замълчава замислено, после поглежда към мен и се усмихва.
— Знам кой може да дойде. Да ни позабавлява малко.
— Наистина ли? — Насилвам се да се усмихна, но съм разочарована. Надявах се на тиха нощ, само ние двете. Мислех, че ще си говорим до късно през нощта, може би ще си пуснем музика и ще потанцуваме. Ще прекараме една от онези момичешки вечери, които си представях, че съм пропуснала през последните няколко години. Освен това си бях прекарала страхотно и не мислех, че ни трябва някой, който да ни забавлява. Желанието на Алис да покани друг ме кара да се чувствам скучна. — По това време?
— Часът е девет и е събота! Нощните клубове дори не са отворили.
Свивам рамене.
— Кого искаш да поканиш?
— Роби.
— И?
— И какво?
— Кой е той?
— Само приятел. Работи като сервитьор в един наистина страхотен ресторант. Голяма скица е. Ще се влюбиш в него.
Изважда мобилния си телефон и започва да набира номера, преди да съм успяла да й задам повече въпроси. Слушам я как го кани — гласът й е уверен, дълбок и кокетен — и се чудя дали някога е била срамежлива или несигурна. Трудно ми е да си представя подобно нещо.
— Скоро ще дойде. — Тя се изправя, протяга се и доволно потрива корема си. — Идеята беше страхотна, Кейти. Превъзходна храна, добра компания, а сега ще стане много по-забавно.
— Катрин. Не съм Кейти. Катрин.
Алис накланя глава настрана и ме поглежда озадачено.
— Но името ти отива. Наистина. Невинаги са те наричали Катрин, нали? Когато си била малка? Толкова дълго и възрастно име за малко момиченце. Кейти е сладко. Забавно. Подхожда ти.
— Не — повтарям. — Аз съм Катрин. Само Катрин.
Опитвам се да запазя гласа си безгрижен и приятелски, но усещам, че е прозвучал грубо, сякаш реагирам прекалено бурно. Чувствам се като някой от онези сковани префърцунени хора — по-рано изобщо не ме интересуваше как ме наричат хората: Кат, Кати, Кейти, Кейт, обичах всичките тези варианти, — но сега не мога да понасям никое от галените ми имена. Онова дружелюбно момиче със съкратените имена си отиде. Сега съм Катрин Патерсън до мозъка на костите си.
Челото на Алис леко се смръщва и тя ме стрелва с поглед, който е почти студен. Само след миг обаче лицето й се прояснява, тя вдига рамене, усмихва се и кимва.
— Добре. „Катрин“ така или иначе звучи по-внушително. Като Катрин Хепбърн. А и по-дългото име подхожда на загадъчността, която излъчваш.
— Загадъчност ли? — изпръхтявам, доволна, че имам повод да се засмея и да сложа край на неприятния момент. — Няма никаква загадъчност.
— О, има! — Алис се навежда напред. — Всички в училище се чудят на теб. Толкова си хубава и умна. Толкова тиха, дистанцирана и затворена в себе си, но не защото си срамежлива или плаха или нещо подобно. Сякаш си избрала да не участваш в училищния живот. Сякаш си… о, не знам, сякаш имаш някаква голяма мрачна тайна и не искаш да се сприятеляваш с никого, за да не я разбере. Всички се интересуват, дори се плашат от теб. Някои хора си мислят, че си снобка.
— Снобка? Наистина ли? Значи грешат. Не съм снобка.
Изправям се и започвам да разчиствам масата. Избягвам погледа на Алис. Разговорът ме кара да се чувствам неудобно — стига прекалено близо до истината. Наистина имам тайна. Голяма мрачна тайна, както се изрази Алис. И при все че не съм снобка, е вярно, че наистина не искам да участвам в училищния живот и досега избягвах да създавам приятелства точно по тази причина. Очевидно в училище са започнали да се чудят и да говорят за мен. Не съм била толкова незабележима, колкото се надявах.