Взема сапуна и се измива — краката, пениса, хълбоците, подмишниците, — без да проявява излишна скромност. Присъствието на голото му тяло до моето е учудващо несексуално, но приятелско по братски, дружелюбен начин и аз се успокоявам достатъчно, за да отпусна ръцете си.
Роби приключва с миенето и оставя сапуна.
— Аах — въздъхва. — Така е по-добре.
Отново ми се ухилва, навежда се към мен, полага кратка целувка на бузата ми и излиза изпод душа. Гледам го как отърсва водата от тялото си с длан, как нахлузва дънките, все още с влажна кожа, и излиза от банята.
Довършвам душа си, обличам се и отивам в кухнята.
Роби мие съдовете и почти е приключил с купчината, оставена от предишната вечер — купчината, която Алис обеща да измие.
— О, благодаря, Роби — казвам. — Та ти дори не яде. Не беше нужно да го правиш.
Той свива рамене.
— Искаш ли чай? Сложил съм чайника.
— С удоволствие. Но ще го направя аз. Много съм капризна по отношение на чая си. Пия само когато е приготвен както трябва. Нали разбираш, с листенца и каничка. Хората ме мислят за луда, че само им създавам проблеми, затова е по-лесно да си го правя сама.
— Жестоко. Няма да споря. И аз обичам чай с листенца. Вкусът е много по-богат. Майка ми пиеше само истински чай.
— „Пиеше“ ли? — питам.
— Преди да умре.
— О! Значи е умряла? Съжалявам, Роби. Колко тъжно. Кога?
Досега Роби е говорил, загледан в потопените си във водата ръце, но сега вдига поглед. Очите му са тъжни, мокри от сълзи.
— Преди малко повече от година.
— О, боже! Горкият. Навярно се чувстваш ужасно. Обзалагам се, че едва сега си започнал истински да усещаш липсата й, нали? Обзалагам се, че наистина ти липсва.
Той кимва и отново свежда поглед към водата.
— Да.
Можех да спра. Можех да сменя темата и да заговоря за нещо по-весело, нещо не толкова напрегнато, но си спомням, че когато умря Рейчъл, хората правеха точно това. Помня колко странно се чувствах, когато обсъждаха смъртта й толкова спокойно, едва я засягаха и отминаваха, сякаш бе не по-важна от разговор за времето. О, знаех, че просто нямат представа какво да кажат и навярно предполагат, че повече ме боли, когато говоря за това. А и се бояха да не изглеждат любопитни. Смъртта на Рейчъл бе настъпила по толкова отвратителен и ужасяващ начин, че самият разговор за нея би могъл да изглежда отблъскващ, нездрав. Но ме болеше през цялото време да я отминават като нещо незначително.
Затова не сменям темата.
— А баща ти? Той как се справя?
— Мисля, че е добре. Но не можеш да си сигурен, нали? Имам предвид, не искам да застана пред него и да го попитам.
— Защо?
— Защото, ако не е добре, тогава какво? Какво? Какво мога да направя, за да му помогна?
Знам, че не бива да говоря глупави баналности, да му предлагам да поговори откровено с баща си, да изрека лъжата, че думите лекуват. Защото знам, че не е вярно. Не лекуват. Думите са просто думи, колекция от фонеми, безпомощни срещу силата на истинската болка, истинското страдание.
— Нищо — казвам. — Нищо не можеш да направиш. Това е истината.
— Именно. Мога само да кажа, че съм добре, той също може само да каже, че е добре. И тогава нещата мъничко се подобряват, защото не трябва да се тревожиш за страданието на другия нещастник в добавка към своето.
— Да — кимвам. — Всеки се справя с болката по свой собствен начин. И накрая тя намалява малко. С всеки ден намалява по мъничко в съзнанието ти.
— Да — кимва Роби.
За миг оставаме мълчаливи. Изчаквам, оставям го да реши дали да продължим разговора, или да сменим темата. Той решава да продължи и думите избликват забързано от устата му:
— Преди мама наистина да се разболее, се канех да се изнеса от къщи, но останах, защото исках да помогна и защото исках да бъда с нея, нали разбираш, да прекараме колкото се може повече време заедно, преди да умре… защото по онова време вече знаехме със сигурност, че ще умре… въпросът беше само кога точно. Но оттогава минаха повече от две години. И все още съм там. На двайсет години съм и все още живея у дома, защото прекалено много съжалявам моя старец и не мога да се изнеса. Но това, което е наистина глупаво, е, че не знам дали му е приятно да съм там. Най-вероятно иска просто да се изнеса, за да остане сам… и да се самосъжалява на спокойствие. Сигурно си мисли, че търся неговата компания. Всичко е… ами… в общи линии, всичко е толкова смахнато.