— Значи баща ти е зле?
— По принцип е добре. Или поне се държи сякаш е. Силен е и е съсредоточен върху това да се справя с нещата от всекидневието, грижи се къщата да е в добро състояние, чиста, да има храна, такива неща. Знаеш ли, постоянно ни идват гости, каним ги на вечеря с пица и бира. Голяма веселба е… сякаш животът без жена в дома е приказен. Но една нощ преди… о, около седмица, бях тръгнал към стаята му. Исках да му кажа нещо. За миг просто спрях пред вратата му, не знам защо, може би… както и да е… спрях и… и го чух да плаче. Наистина да плаче, нали разбираш, с онези шумни сърцераздирателни ридания. Беше ужасно, кошмарно. Искам да кажа, да, знам, че наистина обичаше мама и така нататък, знам, че му липсва, но звучеше толкова… толкова… безпомощно. Като дете. Сякаш изобщо не можеше да се владее. Цялото щастие и други подобни простотии са си чиста лъжа фасада, която поддържа заради мен. И не знаех какво да направя, затова просто продължих да стоя там за секунда. Исках да спре, по дяволите, исках да млъкне! Много странно беше. И най-лошото е, че не изпитах съчувствие, просто го ненавиждах, задето ми позволи да го чуя, задето не продължи да се преструва, че е добре.
— Разбирам какво имаш предвид. — Думите излитат от устата ми, преди да осъзная какво казвам, какво му разкривам. — Да видиш родителите си в подобно състояние наистина те кара да пораснеш, да осъзнаеш, че светът е голямо и страшно място, над което те нямат контрол. И щом те могат да изпитват такава болка, щом не могат да контролират нещата, каква надежда има за теб?
— Точно така — съгласява се Роби, а после ме поглежда, внезапно стреснат. — Мамка му! Твоята майка не е умряла или нещо такова, нали?
— О, не. — Поклащам глава и се засмивам, сякаш самата мисъл, че съм запозната със смъртта, е абсурдна. — Съвсем жива е. Просто съм си мислила за тези неща. Освен това съм чела някои от книгите на баща ми за загубата и как се справят различните семейства. Просто съм плашеща. Луда.
— Луда или не, наистина описа чувството съвсем точно. Повечето хора откачат, когато кажа, че майка ми е умряла. Натъжават се или се смущават и сменят темата. Всъщност разговорът с теб ми се отрази по-добре, отколкото сеансите с терапевтката ми. Скучновата жена, която повтаря едни и същи неща. Посещавам я само защото татко смята, че трябва. Винаги ме пита какво чувствам и как се чувствам за това, което чувствам. А после ми казва, че чувствата ми са съвсем нормални, когато подтекстът през цялото време е, че трябва наистина да се опитам и да почувствам нещо съвсем различно. Чиста загуба на време. Абсолютни глупости. Със същия успех мога да говоря с руло тоалетна хартия.
Тъкмо се каня да кажа, че и аз се съмнявам доколко е полезен терапевтът при загуба в семейството — основното внушение на тези хора е, че съществуват начини на тъгуване, които са по-правилни, по-ефективни от други, и това е почти нечовешка представа, че една ужасна преждевременна смърт е нещо, което трябва да преодолееш, — когато Алис се провиква от другата стая:
— Добро утро! Гласът й е дрезгав и дълбок от стоенето до късно снощи. — Хора? Къде сте? Чувствам се много самотна тук.
Двамата с Роби се усмихваме един на друг, свиваме рамене и оставяме разговора недовършен. Вземаме каната с чая, захарта и чашите и отиваме във всекидневната при Алис.
Пета глава
Вземам Сара от забавачницата по-рано от обичайното. За миг я наблюдавам през прозореца, преди да ме види, и със задоволство забелязвам, че изглежда напълно щастлива. Играе си с неизсъхващ пясък сама, заета да го потупва и оформя в лепкава цветна каша. Тя е момиченце, което предпочита самотата и се чувства неудобно около хората — точно каквато беше и Рейчъл навремето, — и макар да се радвам, че е толкова предпазлива, се тревожа това да не направи нещата по-трудни за нея. В крайна сметка ще трябва да тръгне на училище, да общува с хората, независимо дали иска, или не.
Странно е, защото никога не съм гледала на срамежливостта на Рейчъл като на слабост. Всъщност тази черта на характера й ме умиляваше. Но за дъщеря ми искам животът да е идеален. Искам всички да я обичат. Искам всичко да минава колкото се може по-лесно, щастливо и гладко.
Хората постоянно ми повтарят, че прекалено я закрилям, че трябва да я пусна, да я оставя сама да се отправи по своя път в света, но всъщност такова нещо като прекалена закрила на хората, които обичаш, не съществува. Искам да сграбча тези, които го казват, за ръката, да ги стисна и да изкрещя: „Глупаци такива, навсякъде има опасности! Да не мислите, че сте в безопасност, че можете да вярвате на хората? Че всички те са мили? Отворете си очите и се огледайте!“ Но само ще ме помислят за луда. Те са наивни, не разбират, не си дават сметка, че светът е пълен с хора, които ти желаят злото, които искат да те наранят, а аз се удивлявам как може да са толкова слепи.