Така че заради родителите си не отделям очи от пътя и ръце — от волана, а вниманието ми е изострено до краен предел. Страхът на баща ми ме възпира да натисна педала на газта с всички сили.
Шеста глава
— Не, не, не, не! Не Кофс Харбър! — възкликва Алис и клати глава. — Там е ужасно, пълно с дебели хора. И няма хубави ресторанти.
— Пълно е с дебели хора? — поклаща глава и Роби. — Понякога си такава снобка, Алис. Голяма кучка.
— Това е истината. Този град е същинска дупка. И ако искаш ваканция на плажа, Кофс така или иначе не е най-подходящото място. Няма къде да останеш непосредствено до водата, нали знаеш. Железопътната линия минава между къщите и брега. Отвратително е. Повярвай ми. Родителите ми го обожаваха. По-голямо доказателство, че мястото не струва — здраве му кажи.
Алис не ми е разказвала почти нищо наистина съществено за родителите си. Чудя се какви ли са отношенията й с тях. Понякога, изглежда, ги ненавижда — присмива се на бедността им, на лошия им вкус, на глупостта им — и аз съм потресена, че може да е толкова безчувствена към собствените си плът и кръв, към хората, които са я отгледали, които със сигурност я обичат. И все пак друг път тя говори за майка си почти осезаемо с любов и възхищение. Някой ден ще я разпитам по-подробно за тях. Надявам се някой ден да се запознаем.
Тримата се опитваме да организираме съвместно пътуване за почивните дни. Развълнувана съм и си представям приятен уикенд с плуване, ядене и бърборене. Но не можем да се съгласим къде трябва да отидем, а освен това бюджетът ни е малък. Това усложнява нещата, защото Алис е претенциозна.
Чувствам се малко виновна, защото родителите ми имат къща в планината, която от време на време използват през уикенда. Хубава е, модерна, обзаведена с мебели от светло дърво и неръждаема стомана, с отворен план и великолепен изглед към планината. Баща ми я проектира и включи в плана всичко, което обича да вижда в една къща: удобство и стил, чисти прави линии и най-важното, много светлина и въздух. Освен това има плувен басейн и тенис корт, така че винаги има какво да правиш. Къщата е разположена на пет акра земя и е скрита от чужди погледи зад гъста завеса от иглолистни растения.
Родителите ми с удоволствие ще ми разрешат да я използвам. Често предлагат да заведа там приятели за уикенда и знам, че ще са очаровани да чуят как се забавлявам. Мястото е великолепно и сигурно щяхме да си изкараме страхотно. И най-хубавото: без да плащаме! Но не мисля, че ще го понеса. Откакто Рейчъл умря, съм ходила там само веднъж, няколко месеца след смъртта й, когато с мама и татко все още бяхме в шок и се държахме като изгубени, лишени от цел души. Беше толкова болезнено да съм там без сестра си — отсъствието й създаваше някакъв зловещ вакуум, който изсмукваше от мястото всяка радост и любов, — че оттогава не съм се връщала.
По време на ваканциите отивахме с кола от Мелбърн в планинската къща и оставахме там цяла седмица, понякога две. Мястото беше хубаво, тихо и Рейчъл можеше да се упражнява на спокойствие. Голямото й пиано бе централната мебел в жилището и когато Рейчъл бе все още жива, с мама и татко седяхме на терасата, пиехме чай и я слушахме как свири. Нощ след нощ се настанявахме там, омагьосани от силата на музиката и гледката на планините наоколо. Почти не говорехме, но от време на време се споглеждахме, за да се усмихнем, да потвърдим колко сме щастливи, колко приятен, богат и лесен е животът ни.
В къщата нямаше нито телевизия, нито радио, нито някакъв външен източник на развлечения но имаше игри, шах и скрабъл, както и огромни картинни пъзели. Дните, които прекарвахме там, минаваха бавно — времето беше без значение, докато бяхме далеч от изискванията на всекидневието, — а ние се глезехме с привързаност и преднамерено удоволствие от взаимната си компания. Не го казвахме на глас, но беше очевидно от начина, по който се държахме — страхотните игри на тенис, обсъждането на вечерята и решаването кои двама са наред да готвят вечерта, последвано от много внимателното приготвяне и изяждане с наслада на ястието, дългите безцелни следобедни разходки (уловени под ръка и хванали пръстите си едни в други), когато се отдавахме на спомени и се смеехме още повече, любящите усмивки — всичко това бе неизреченото признание, че четиримата сме радостни и благодарни да сме част от такова изпълнено с обич, привилегировано семейство.